„Селото е било до пътя, ей-там, и се казвало Борисово. Когато турците се оттегляли през 1878 г., минали през него, разрушили църквата, опожарили го и обезчестили жените. Който успял да избяга, тръгнал към тези баири. По-късно оцелелите хора решили, че въпреки че идвали мирни времена, не си струва да вдигат къщите долу в ниското, на пътя. Дошли точно тук – в гънките на планината и си направили ново село. Но всички вече ги знаели, че те били от „почернените” хора, от онези със съсипаното село и така си и останало името”, разказва накратко дядото.
В центъра на Поцърненци е останал малък площад с магазин, който не работи. Пътят продължава след магазина наляво и стига до една махала. Подминава се и се стига до друга махала – двайсетина къщи, овце, налягали на пътя, кучета, които се скъсват от лай. След малко асфалтът свършва, влиза се в гората и параклисът вече се вижда в далечината. Просто една бяла точка сред нивите.
Параклисът “Свети Йоан Богослов” или просто “Свети Йоан Летни”, както си го знаят местните хора, е селската църква на потопеното село Пчелинци, което сега е останало под водите на язовира. През 70-те години на ХХ век хората са изселени, а селото е заличено от картите. Останала е само черквата – построена през 1350 г. в местността „Камико” или по-официалното „Пчелин камък”.
Някога тя се е белеела над селото. Сега стърчи високо над водите на язовир „Пчелинци”. Някога е била просто стара селска църква – сега е по-скоро параклис, отдалечен от околните села и в него не се извършват служби.
Малък, почти миниатюрен храм с размери 6 на 4,60 метра, покрит с камени плочи, еднокорабен, едноабсиден, с полукръгли отвън и отвътре конхи*. Стените му са варосани, а под тях прозира каменият градеж. Храмът е красив. Какво ти «красив». Това е едно от най-въздействащите места, на които сме били.
Да, мястото е необикновено и действително предполага спокойствие и тишина. Това не пречи да озвучим района за нула време. Децата тичат по черния път, крещят с пълно гърло, ние крещим след тях: „Стой тук!”, „Не бягай!” и “Върни се веднага!”, но особен ефект няма. Дори през есента стръмните полянки около параклиса са зелени и децата нямат търпение да потичат. Точно това място обаче не е за игри. Налага се да прибегнем до по-груби мерки – и ги затваряме в църквата. Как звучи само?
Е, това не е точно така, просто един от нас влиза вътре с децата, а другият снима. След което се редуваме.
Самото влизане в параклиса е достойно за описание – дървената врата е висока не повече от метър и двайсет и само децата могат да влязат вътре прави. Възрастните задължително пристъпват с дълбок поклон. На децата това не им прави впечатление – те се вмъкват с гръм и трясък и започват да пипат всичко.
Спорно е дали е по-приятно да снимаш отвън, на фона на залязващото слънце, или да разглеждаш стенописите вътре.
Вместо прозорци църквата има тесни отвори в стените – мазгали, през които нахлуват слънчеви лъчи и осветяват цялата вътрешност в оранжево. На светлината на свещите църквата изглежда празнично озарена. Подът е покрит с големи камени плочи, върху олтарния камък са поставени икони, в конхите има свещник и пейка, покрита с бяла кърпа. Дори децата са впечатлени от мястото и, макар за кратко, зашепват.
Някога средновековната църква е била изцяло изписана. Сега стоят само част от старите стенописи от ХVІ в., по-голямата част са повредени от типичните вандалски надписи: “Цеца 1952 г”, “Жоро + Спаска = ВНЛ”, “Ние бяхме тук 1963”.
В абсидата** е изписана сцената „Богородица ширшая небес с Младенеца”, но стенописът не е от ХVІ век, а е доста по-нов. Което не пречи и той да бъде повреден и надраскан. От Младенеца е останал единствено ореолът, Богородица е ослепена. Някой вандал – Гошо от Перник, явно се е мислел за голям герой, защото е успял е да се разпише високо горе в абсидата. През 1983 година.
Иначе “Свети Йоан Богослов” не се заключва – просто последният затваря внимателно резето на вратата, за да не я отвори вятърът. И се надява след него да дойдат добри хора.
