Kолко често всъщност, дълбоко скритото нежелание ни проваля?
Всеки, тръгнал по пътя на личностно или професионално мотивирана промяна, си задава тези въпроси. В НЛП терапията винаги стигаме до въпроса: „Кой кара автобуса на живота ти?“. И се започва – “ами аз, но… “. След „но“ следват „невинаги, но по-често“, „не толкова често, колкото ми се иска“, „аз, но някой друг ме навигира“, или „аз, но завися от този човек или тези обстоятелства“. Уважително е да разбираме, че понякога наистина се налага да се съобразим с други обстоятелства, но колко е удобно да споделяме отговорността?! Колко е страшна самотата по пътя! Колко са трудни, непроходими и пълни с неизвестни пътищата на живота! И колко е приятно и лесно да не поемеш отговорност за решенията си, за желанията си, за живота си.
Всички познаваме хора, които непрекъснато се оплакват от това, което им се случва или по-скоро не им се случва. Тези хора четат книги за промяна, за усъвършенстване, за духовно израстване, за силата на възнамеряването и силата на желанията. Но нещо не се получава и желаните резултати не идват. Тук е моментът, в който „но-тата“ изиграват ролята си.
Ако животът е една посока, наш е изборът и отговорността за това, по кой път ще караме автобуса на живота, пътувайки в тази посока – по ярко осветена магистрала с видими денем и нощем табели, по второстепенно шосе или по непроправени пътища без указания накъде водят. Наша е отговорността къде спираме с автобуса на живота, кого качваме и сваляме от него, с каква скорост караме и колко често почиваме. Ние стоим зад решението да ремонтираме автобуса или да продължим до пълна амортизация и тотална невъзможност да продължим напред.
И така – запитайте се – кой кара автобуса на живота ви? Не е достатъчно само да желаете нещо силно.
Ето едно предложение като формула за сбъдване на желания:
силно желание за резултат или решение + желание за действие + смелост за действие + действие = резултат или решение
Също толкова важно е и това да заставаме зад решенията си. Да отстояваме това, в което вярваме, независимо от трудностите по пътя на живота. Понякога прекият път е през неутъпкан треторазряден път и се налага да направим този преход по време на тъмната част от денонощието, рискувайки да срещнем по пътя си неизвестност, страх, отчаяние или трепетно очакване.
Оправданията, извиненията и липсата на отговорност водят до превес на „но-тата“ и съответно желанията започват да звучат като НЕжелания.
Опитайте и заменете частицата „но“ с частицата „и“ и вижте как се променя смисълът на това, което казвате. Интересно, нали?
Заменете всички „не искам“ със съответното „искам“ и вижте как понякога замяната е дори невъзможна. Защото „не искам“ е бягане от нещо, т.е. движение назад, а „искам“ е стремеж към нещо, т.е. движение напред. Без да го осъзнават, много хора се оставят в инерцията на „не искам“ – не искам тази работа, не искам тази компания, не искам тази връзка, не искам това, което ми се случва. А какво искаме? Кое е това, което ще ни придвижи напред? Което ще накара автобуса на живота ни да се движи с пълна скорост и ще се чувстваме щастливи от избраната дестинация?
Бъдете непрестанно зад волана на автобуса на живота ви. Поемете отговорност за посоката, в която карате автобуса си без извинения. Решете кой ще се вози с вас и каква ще бъде ролята му – пътник, навигатор, помощник-шофьор или просто компаньон. И помнете, че и вашите спътници имат автобуси на живота, които трябва да карат по пътя на живота.
