Какво всъщност представлява Индипасха? Зад това особено име се крият дълги обяснения и много догадки. Оброчище, скрито дълбоко в горите на Странджа, древно тракийско светилище, лечебен извор с жива вода, място, където само посветени са стъпвали и където някога се извършвали ритуали за изцеление, параклис, където се отдава почит на светците и т.н. Днес трудно могат да се различат легендите от истината, пък и не е ясно трябва ли да ги отделяме. Преди десетина години самото място е забравено, пътеките към него са обраснали и гората е била на път да го погълне. Сега все повече хора тръгват да търсят Индипасха. Но и самото пътуване дотук си струва – трябва да се навлезе дълбоко в гората, а колкото по-дълбоко влизаш, толкова повече си даваш сметка, че смисълът на някои места е не да стигнеш до тях, а да извървиш пътя.
Вярно е и предупреждението на местните, че Индипасха не се намира лесно. Дори рано през пролетта гората на Странджа изглежда като лабиринт – от всички посоки тръгват стари черни пътища, които уж не извеждат никъде. Няма табели, няма хора. Само изоставени пътеки, които като непозната писменост прекрояват местността.
Така попадаме и на Голямата Аязма. Странно е как сред гората неочаквано изниква обширна поляна, а сред нея стърчат метални свещници, на които все още има недогорели восъчни свещи. Прилича на църква под открито небе. Мястото изглежда езическо. А може би трябва да кажа магическо. При всички случаи – добре дошли във Влахов дол, в Голямата аязма или в свещеното място на нестинарите. Може да използвате, което име ви харесва, но сред местните това място се радва на особена почит. Те вярват, че Голямата Аязма е специално място, защото нестинарите тук получават за първи път онази сила, която ги кара да танцуват в огъня.
Голямата Аязма ( не се опитвайте да го съгласувате по род и число, името просто е такова) е общото място, към което се отправят с тържествено шествие жителите на петте нестинарски села в Странджа – Кости, Сливарово, Българи, Граматиково и Кондолово. Посветените хора идват тук, дълбоко сред гората, за да се подготвят за ритуала.
На тази поляна се събират не само местните хора, но и нестинари от Северна Гърция. Тук се носят и „братята“ – нестинарските икони от различните села. Всяко от селата има свещен извор или така наречените аязма, както и „одърче“ – дървената конструкция, на която се поставят иконите, свещите и обредните дарове – кърпи, цветя и обредни хлябове. Рано сутринта, в неделята преди празника на Свети Свети Константин и Елена, от различните „конаци“ в гората, където живеят иконите, тръгват шествията към Голямата Аязма. Тук се „умиват” иконите с вода от извора, която в този ден е най-лековита. Вярва се, че след умиването на лицата на светците, иконите стават чудотворни. На тази поляна – или хорище, както й казват местните, се пеят песни. Тук се играят хора и се бие тъпана.
Сега мястото е изключително тихо. Гората е безшумна – чува се всяка стъпка върху сухите листа, всяко счупване на клонките под краката ни. Единственият звук, който успяваме да доловим, е от ромоленето на реката. Долу, в ниското откриваме и дървените къщички над изворчетата. Водата едва тече, може би е позагубила от лечебните си сили, както вярват местните, но мястото й сега е специално – скрито дълбоко в гората, отдалечено от всичко.
За да продължим за Индипасха, трябва да се върнем отново на черния път. Тук е мястото да обясним, че до светилището може да се стигне по два начина – първият маршрут тръгва от местността Качул, близо до село Граматиково. Обикновено до моста на река Велека има гранични полицаи, при които редовно се отбиваме, за да си поговорим и да доуточним маршрута. Пък и те, освен хората от селата, са единственият източник на информация какво се случва в района. След моста се продължава по стария горски път и след 7-8 км има разклон за Индипасха. Последните километри до светилището е хубаво да вземете пеша. Другият маршрут би трябвало да е по-кратък, но пък черният път е по-лош – от главния път Царево-Малко Търново, няколко километра преди Малко Търново, има разклон за село Сливарово. Тръгвате по него и след това продължавате по стария горски път. Има добре обозначен разклон за светилището. Истината е, че последните километри могат да се минат и с джип, но не го препоръчваме. Практикуването на такъв вид поклоннически туризъм няма нищо общо нито с туризма, нито с поклонничеството. Освен това най-добрият вариант е да тръгнете от Крачул и да завършите при Сливарово – така за ден или два ще се е събрали достатъчно километри за хубава разходка и още повече гледки.
Индипасха се намира в дъното на дълбок дол, наречен Язменски, през който протича малка река, приток на река Велека. До преди няколко години дори пътеките са се били загубили, но в последно време хората от странджанските села правят всичко възможно, за да възстановят традициите, докато старите хора все още ги помнят. Защото на традициите малко им трябва – едно поколение да бъде пропуснато и пътеките обрастват. Сега откриваме по пътя за Индипасха няколко сковани пейки и маси, както и груби дървени табелки. Хора няма, но сигурно така и трябва – нали местните ни убеждават, че мястото не е за всеки.
Водата на аязмото извира от подножието на огромна наклонена скала, която е цялата обрасла в треви и бръшлян. Долината е дълбока, склоновете й са стръмни, а дори по обед до светилището се процежда малко светлина, което прави мястото да изглежда особено. Край скалите откриваме дървени „одърчета“ – места за поставяне на икони, които всъщност повтарят най-древната представа за църква, още преди времето на храмовете. Наоколо има разпръснати свещници, а околните дръвчета са закичени с разноцветни парчета плат, така както се прави на мюсюлманските светилища. Езически култове, християнски и мюсюлмански традиции – Индипасха очевидно има дълга история. Най-популярната легенда разказва, че е светилището е било забравено преди известно време, а после открито отново благодарение на един сляп бивол, който се изгубил из странджанските гори. След време той се върнал при стопаните си вече прогледнал. Хората проследили животното, което периодично се връщало до извора с живата вода, за да пие. Истината е, че тази легенда сме я чували и на други места, но така е с легендите – те обикновено не дават информация, а засилват мистиката.
Дори да оставим настрана легендите, този край си струва да се види, защото е див и съхранен. В тази част на Странджа все още е широкоразпространена странджанската зеленика. Тук вирее странджанското бясно дърво и сигурно още един куп видове, които ние не разпознаваме. За сметка на това пред краката ни избягаха сърни, пътят ни няколко пъти пресякоха костенурки, видяхме пепелянка, таралеж и накрая преместихме от пътеката речен рак, който нямам идея как се беше отдалечил толкова много от водата.
