Мечтите започват да се превръщат в близка реалност. Разказвате на всички за бонусите, високата заплата, служебните кола и телефон, обученията в чужбина… Втурвате се с ентусиазъм да се катерите по служебната стълба на успеха. Не се щадите. Искате да докажете, че ненапразно и неслучайно сте спечелили този пост. Демонстрирате знания, креативност, гъвкавост. Вярвате, че сте на правилното място и обещанието за бляскава кариера не се поставя под съмнение. На този етап все още сте в сферата на т.нар. позитивен стрес – излезли сте от зоната си на комфорт, придобивате нови умения, справяте се в нова среда и с непознати ситуации. Интересно ви е.
Постепенно обаче установявате, че все по-често обещаното си остава само обещано, че колегите не са толкова дружелюбни и мили, че освен бонуси има и сериозни глоби за несвършена в срок задача. Обещанията за ,,свобода в избора на решения“ отдавна събират прах на някой рафт, заедно с предложенията ви за оптимизиране на работния процес. От вас се очаква и изисква все повече и повече, задълженията се оказват безкрайни, а правата са в намаляваща прогресия. Удвоявате и утроявате усилията си. Започвате да си носите работа вкъщи. Спирате да се виждате с приятели. Все по-рядко имате време за удоволствия. Пренебрегвате партньора си. Всичко това се прави с цел да докажете и на себе си и на шефовете си, че можете още и още. Смятате, че това е начинът да постигнете мечтите си, но в мислите ви започва да се промъква коварения въпрос: ,,Дали не сгреших?“. Започвате да се чувствате все по-притиснати и безпомощни. Вече се намирате във фазата на дистрес. Натискът на изискванията от средата се разминава с вашите възможности. От катализатор на положителни и качествени промени, стресът се превръща във фрустриращ фактор.
Времето тече, папките на бюрото се трупат, работното време никога не стига за поставените задачи. Пресата на ежедневието ви изплюва в края на деня и повличате нерадостно крака към аптеката, за да потърсите лек за нестихващото вече главоболие и липса на сън. Безрадостно установявате, че докато гледате в точка, сте изпили не чаша, а почти бутилка вино. Все по-малко ви интересува какво ще каже шефът. Намирате си причина да закъснявате все по-често за работа. Болничните листове не са прецедент, а начин за спасение от задълженията на работното място. Сенките под очите се превръщат във ваша запазена марка, а нервните ви изблици карат хората да ви избягват или открито да ви отхвърлят.
В последният етап на ,,прегарянето“, вие сте в емоционален и психичен колабс. Мечтате да напуснете, но отчаянието и безнадежността са изпили възможностите ви за логично мислене. Усещането ви е, че живеете в кошмар, от който няма събуждане. Провала и неуспеха преживявате като следствие от вашата некомпетентност. Като вина, която ви кара да продължавате пряко сили да се чувствате отговорни за служебните си задължения. Възможно е да сте си спечелили като бонус към всичко изброено дотук и психосоматично заболяване или афективно разстройство.
За съжеление този сценарий е все по-чест в реалността, в която живеем. Работим много, до изтощение. Страхувайки се за утрешния ден, затваряме очи и уши, спирайки по този начин гласовете на автентичните си потребности. Трябва, трябва, трябва… трябват пари за кредита, частното училище на детето, лизинга на колата… Задъхваме се под купа от задължения и отговорности на работното място. Вечер бързаме да приспим детето и залепваме пред компютъра – работа има да се върши! Автоматично пълним устата си с нещото от микровълновата и даже не се и опитваме да си зададем въпроса харесва ли ни или не. Без да осъзнаем, сме влезли в битка с предизвестен край и когато тя финишира, се оказваме развалина с разбити илюзии и надежди. Често в тази неравна борба заедно с нас падат и невинни жертви. Децата, партньорът, приятели от детството…
,,Стресовата ситуация, с която се сблъскваме, независимо дали е приятна или неприятна, предизвиква реакция в организма. От значение е интензивността и необходимостта от адаптация. Организмът мобилизира всичките си функционални възможности и резерви за преодоляване на въздействието. Предизвиква се хормонална реакция с цел да се съхрани организма, свързана с пренастройване и адаптация към новите условия. Ханс Селие определя стреса като ,,неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване. Пълната липса на стрес също означава смърт. Образно казано стресът – това е живот“, казва проф. Захарина Савова в книгата си „Превенция на стрес и професионално изчерпване“. Тоест както всяко едно нещо, количеството определя дали стресът ще е двигател на пълнокръвен, изпълнен с приключения живот, или ще се превърне в персонален ад.
Когато се втурнете да сменяте работното си място, внимавайте за регламентираните и нерегламентираните задължения. Полюбопитствайте защо е напуснал вашият предшественик, вгледайте се в лицата на бъдещите си колеги, следете невербалния език на тялото – то никога не лъже. Вслушайте се и в собствената си интуиция. Ако имате тежест в стомаха, необяснимо лошо предчувствие, не бързайте да приемате новия пост. Съберете повече информация, преди да вземете окончателно решение.
Нито една заплата не е със стойност, отговаряща на стойността на живота ни. Избор на работа ще имаме, но животът ни е само един. Дали ще изгорим като клечка кибрит, или ще пламтим със спокоен пламък – отговорността е само наша. Дори и да не сте заплашени от burnout, се грижете за спокойствието на тялото и ума си. Предстоят все по-дълги и топли дни. Ходете пеша, карайте колело, катерете планински пътеки. Смейте се на глас и до сълзи с приятелите и семейството си. Танцувайте, занимавайте се с йога и пилатес. Слушайте любимата си музика или пък тишината. Не носете служебните си проблеми и работа вкъщи. Прибирайки се, можете да си подарите букет от пролетни цветя или свеж фреш. Поседете на пейка в парка и се порадвайте на безгрижието на тичащите деца. Не забравяйте, целта не винаги оправдава средствата!
