Това е моментът, в който отново се връща надеждата, че планетата няма да се удави в лавина от боклуци и че поне един малък човек знае къде е мястото на хартийката. Да, то не е на земята, върху пейката или зад нея, дори и в чуждата пощенска кутия не е. Мястото на отпадъка е в кошчето за боклук, в пликчето, оставено от добросъвестен съсед, в кутията от изяденото сирене, което някой е пригодил, за да не ви се налага да си тъпчете джобовете с излишества.
В края на един прекрасен празник, какъвто е първият учебен ден например, дворът обикновено прилича на нещо средно между бойно поле и район, помлян от комета. А добрият пример е заразен – ако покажеш на новите си съученици, че мястото на спуканите балони и смачкани хартийки не е на земята, със сигурност ще спечелиш искрени симпатии. И този, който ти се присмива, че с голи ръце събираш това, което някой друг не е сметнал за нужно да прибере, е достоен само за съжаление.
Традиционното есенно почистване не е нищо друго, освен поредното напомняне, че е време да се освободим от ненужното и на не особено красиви купчинки да го наредим кротко да чака боклукчийския камион. Ентусиазмът веднъж в годината обаче е напълно недостатъчен, за да могат да бъдат изринати натрупванията, които цели 365 дни в годината създаваме като потребители.
Съвременният човек е свръхпотребител – на вода, на енергия, на хартия. Дали защото му е заложено да иска още и още, или просто защото ясно осъзнава, че днешното изобилие утре може да се превърне в недостиг, той просто не спира да използва „до дупка“. А дупката, колкото и зловещо за звучи, не е твърде далеч. Една хартийка след години може да се превърне в лавина от боклук, един пресъхнал водоем може да осъди на глад и жажда цяло село.
В училището могат да те научат на всякакви ненужни неща, като да виждаш невидими ъгли и да търсиш синуси и косинуси, но специален предмет по опазване на околната среда все още не е измислен. Час, в който да разбереш колко е важно да пазиш мястото, на което живееш, да умееш да съхраняваш ресурсите му и ако не можеш да помогнеш, поне да не вредиш. То е все едно да не си миеш ръцете след като си се прибрал – може и да не личи, че са мръсни, но със сигурност поставяш здравето си на карта.
Отговорността към планетата се възпитава и учи – постепенно, нежно и внимателно. С ясното съзнание, че не всички са способни да пазят и обичат нещо, което не е тяхно собствено притежание. То е точно като отглеждането на цвете. Ако черното семенце не получи необходимите грижи, никога няма да разберем каква красота ни е подминала.
