Днес всички употребяваме израза „финикийски знаци” като синоним на пари, но всъщност финикийските знаци, които ползваме и до днес, са първите писмени буквени знаци. Днес освен няколко израза и малкото сведения за пуническите войни, не помним почти нищо за този народ, управлявал някога цялото Средиземноморие. Кои са били финикийците, от къде са дошли и как са изчезнали?
Отговор на последния въпрос може да ни даде едно изследване на английски учени от преди няколко години. Те изолирали ген на финикийците върху мъжката Y-хромозома. Техните проучвания показват, че всеки 17-и днешен обитател на Средиземноморието може да е наследник на този древен народ от моряци. Тяхната могъща в миналото държава вече не съществува, но те все още са сред нас.
Кои всъщност са финикийците?
Те са част от ханааските племена, населявали днешната територия на Ливан. Границите на финикийската територия, Ханаанската земя, често са варирали през вековете. Според библейските текстове Ханаан е имал неустановени граници на териториите, които се простират между Угарит на север и планината Кармил на юг. Първото споменаване на Ханаан се появява към средата на ХV век пр.н.е. във фараонски архиви от Ел-Амарна. Гърците са били първите, които са назовали „финикийци“ жителите на сирийско-палестинската крайбрежна ивица. Името си дължат на гръцката дума phoiniks означаваща морав – багрило, получено от мекотелото пурпурен мурекс и представлявало голяма ценност в древността. То било основната стока, търгувана от търговците на Тир и с него се оцветявали тогите на римските сенатори. Древна Финикия е представлявала обединение от градове, най-главните от които са били Сидон, Тир, Аруад и Библос. На тази малка територия, бедна на суровини, финикийците са създали брилянтна цивилизация, колонизирала цялото Средиземноморие.
Преоткриването
През XIX век археологията била любимо хоби на дипломати и аристократи. По това време в Османската империя не бил упражняван контрол върху археологическите ценности и те са напускали страната в посока чуждестранни музеи и художествени галерии. Еме Перти, канцлер на Генералното консулство на Франция в Бейрут, е един от тези „любители археолози“. На 20 февруари 1855 г., докато търси Magharat Tabloun (античния некропол на Сидон), неговите работници открили саркофага на Сидонския цар Ешмуназор (V век пр.н.е.). На капака имало надпис от 22 реда, съдържащи проклятие срещу всеки, нарушил вечния му покой. Докато османският управител на Сидон постави охрана на обекта, Перти отнася това съкровище във Франция. Така саркофагът става официален собственост на Франция и в момента се намира във финикийските стаи на Лувъра. Това поставя Финикия и ливанското крайбрежие на вниманието на научния свят.
През 1860 година Наполеон III възлага на Ернест Ренан, специалист по семитската филология, да представи доклад за древните градове на Финикия. Разкопките започват в Тир (днешен Сур), Сидон (Сайда), Библос (Жбейл) и Арвад (остров Аруад). Резултатите от изследването са публикувани в монументален труд, озаглавен ”Мисия във Финикия”, който се появява през 1864 година. Нарасналият интерес към тези нови богатства предизвиква серия от грабежи и довежда до намесата на османските власти в разкопките (Ливан е била част от Османската империя до1918г.), които през 1874 г. забраняват износа на антики в чужбина. Сега финикийските находки се намират в императорския музей на Истанбул.
Корените на финикийската цивилизация могат да се проследят до 1200 г.пр.н.е. Още тогава всички бъдещи градове на Финикия вече са съществували – столици на малки държави, те са важни търговски центрове, които споделят обща култура, която финикийците наследяват. В следствие на промените през XII век пр.н.е. в Средиземноморието пред тях се отваря нова ера. Освободени от опеката на могъщите държави в региона – Египет и Империята на хетите, те получават автономия, която им позволява да разширят значително своите пазари и да се впуснат в експанзия на бреговете на Средиземно море. Финикийците основават градове по бреговете на Кипър, Сицилия, Сардиния, Иберийския полуостров и Северна Африка. Херодот съобщава за обиколка на Африка, осъществена от финикийски моряци по искане на фараона Нехао II, която е продължила три години, тъй като моряците спирали при всеки зимен сезон. Същият автор описва пътешествието на Ханън Картагенски, на когото е възложено от града да изследва нови търговски пътища по крайбрежието на Западна Африка, където основава колонии и може да би дори достига до Сенегал и Камерун. Картагенски монети са били открити и на Азорските острови. Друг един от сънародниците му – Химилко, междувременно пътувал до Бретан и островите Cassiterides (Британските острови).
Търговският успех на финикийските градове се обяснява с уменията им да търгуват със стоки от всякакъв вид. Освен с пурпура, също така и със слонова кост, кедрово дърво и ела, които се намирали в изобилие в горите на Финикия и също подхранвали корабостроенето и дърводелската индустрия. Обработката на стъкло, сребро и мед (производство на предмети, изработени от ковани метални листове), също допринасяли за търговския обмен. В тази област финикийците, загрижени да елиминират конкуренцията, усъвършенствали много известните тогава техники. Те имали характерна форма за търговски обмен с племената от средиземноморското крайбрежие – разтоварвали стоката си в редица на брега и се качвали в корабите си, където запалвали огън. Когато местните виждали дима, идвали и оставяли злато, колкото преценят и се отдалечавали. Финикийците слизали от корабите и ако златото било недостатъчно, те се качвали обратно на корабите, но не отплавали. Клиентите им идвали и оставяли още злато и така, докато се достигне исканата цена.
Финикийците използвали своите мореплавателни умения и във военните дела. Асирийските, персийските и гръцките царе ги мобилизирали, за да подсилят своите военни флоти. Бойни финикийски галери се появяват в асирийски изображения от VIII век и началото на VII век, на които са изобразени кръгли търговски лодки, превърнати във военни кораби. Освен това галерите са често изобразявани и върху монетите на финикийските градове от V век. Тези лодки били задвижвани от гребци, разположени на долната палуба, както и с платна, а мачтите били съхранявани в боевете, за улесняване на близките маневри. Носът на кораба завършва с бронзов шип, който служи за потапяне на корабите на противника.
През персийския период финикийците строят галери – кораби с три реда гребци, малко по-късно квадреми, а картагенците след това строят и петреми. Съществува теория, че финикийците са успели да достигнат дори и до Централна Америка, с което се обясняват и някои легенди на ацтеките.
След VIII век пр.н.е. финикийските градове в Мала Азия губят своята автономност и са последователно доминирани от асирийците, вавилонците, персите, гърците (Селевкидите и Птоломеите) и след това римляните. Но те успяват да запазят търговията си и продължават да се разширяват. В същото време финикийски градове в западната част на Средиземно море попадат под контрола на най-мощния от тях, Картаген – явление, което води до създаването на специфична „картагенска“ или „пуническа“ цивилизация. Приемайки елементи от местните култури, западният вариант на финикийската цивилизация има своя собствена еволюция. Тя не устоява срещу римската експанзия след Пуническите войни през II век пр.н.е. Разрушаването на Картаген от Рим бележи началото на упадъка на финикийската цивилизация по африканските брегове. В римско време Финикия е част от провинция Сирия.
Но и двете Финикии запазват специфичните аспекти на културата си до първите векове на нашата ера. Финикийската цивилизация има много общо с тези на предшестващото население на Леванта, често обединявани под наименованието „ханаанци“, което ни дава представа за някои аспекти на техните политически институции и религиозни вярвания и практики.
В очите на съседите си финикийците били забележителни и смели навигатори, отлични търговци и занаятчии. Трудно е да се намерят външни свидетелства за финикийците, тъй като източниците са много ограничени, има много малко запазени писмени текстове и разкопки. Възстановяването на финикийската история става чрез чужди текстови източници, написани от хора, с които се срещнали с финикийците. Този вид източници са разнородни: има египетски предания за Унамун, надписи на асирийските и вавилонските царе, месопотамски търговски текстове, различни пасажи в еврейската Библия, както и текстове на различни гръцки (Омир, Херодот, Страбон) и латински автори (особено за Картаген).
Много малко се знае обаче за политическата организация на финикийците, известен е фактът, че Тир е имал олигархическо правителство, контролирано от мощната класа на търговците, която премахва монархията, докато други градове-държави изглежда са управлявани на династичен принцип. Религията на финикийците продължава тази на ханаанците. Сега се приема, че финикийската религия е политеистична, и всеки град има свой покровител – Мелкарт на Тир, Ешмун на Сидон, Даган на Арадос. Финикийците запазват архаични ритуали, като свещената проституция и детското жертвоприношение, особено на първородния син.
Финикийските знаци
Най-значимото от финикийското наследство, запазено и до днес, е създаването на финикийската азбука, която е първообразът на най-разпространените азбуки в древния свят (гръцката и арамейската). Финикийците са трансформирали техните текстове в азбучно писание, в които знаците са букви, изразяващи само звуци, по-специално съгласни. Това е вид съгласна азбука, принцип, възприет от всички следващи семитски азбуки, които обикновено не включват знак за отбелязване на гласните, тъй като те са въведени от гръцката азбука. Тя включва 22 знака, съответстващи на съгласните на финикийската фонетичната система, и се изписва от ляво на дясно, въпреки че някои архаични надписи са написани от дясно на ляво (или бустрофедон). Тя се противопоставя на доминиращите начини за писане през второто хилядолетие пр.н.е., клиновидното писмо или египетските йероглифи, които са логограмни (един знак представя един предмет) и фонограмни (един знак отговаря на един звук или сричка). Финикийска азбука не е най-старата форма на такава писменост, защото нейната история започва през първата половина на второто хилядолетие пр.н.е., когато са разработени две азбуки. Едната е „протосинайската“ азбуката, която получава името си, тъй като е открита за първи път в Синай, а другата е „протоханаанската“, намерена в разкопки в Ханаан. Това е линейна азбука, в която знаците са изразени с линии. Развитието им през по-голямата част от втората половина на второто хилядолетие не е добре познато, тъй като те не са добре документирани. След това, към края на този период, се появява финикийската азбука, която осигурява успеха на линейната. Финикийците модифицират и опростяват формата на знаците, като ги свеждат от 30 до 22 на брой. Финикийските книжници решават да се откажат от клинописа върху глинени плочки и приемат линейната азбука, изписвана главно с мастило върху пергамент или папирус. Този избор се обяснява с удобството на тези материали, но не помага за запазването на написаните истории, тъй като те са нетрайни, за разлика от глината.
Финикийската азбука е в основата на разпространението на линейната азбучна система и на други езици от това време – иврит, арамейски, фригийски и гръцки. Благодарение на широките си търговски контакти с целия тогавашен свят, финикийците стават разпространители на азбуката си, която впоследствие гърците усъвършенстват, като прибавят към нея през VІІІ век пр.н.е. и гласните звуци. Може да се каже, че зараждането на финикийската писменост е от общочовешко значение, тъй като от нея или под нейно влияние възникват всички познати ни днес азбуки.
Другото, останало ни в наследство от финикийците, са монетите. Те били въведени, за да улеснят търгуването, тъй като били по-удобно средство за размяна. Многото стоки и различните цени, както и различните народи, с които търгували, наложило въвеждането на единно средство за размяна. Така били измислени металните парчета от скъпоценни метали, с които се изразявала цената на продуктите. Разменната стойност на монетите се определяла от метала, големината и теглото им.
