-4.2 C
София

С деца на море

Още не сме тръгнали и вече се изприщвам от няколко факта, които се повтарят в живота ми на майка в последните 5 години.

Въпрос 1 – как да събера три гардероба в един куфар, дори и куфарът да е с мега-макс-размер? Как да обясня, че багажникът все пак има определен капацитет и е напълно невъзможно да пътуваме, накачулени с всички надуваеми жаби, делфини, кучета и патки?

Въпрос 2 – когато кажа „не гълтай морска вода”, не-то дали някак си се изплъзва от ушите на наследника ми или просто всички не-та получават пълен игнор още в зародиш. Черното ни море наистина отговаря напълно на името си. Повечето от хотелите, които буквално никнат като гъби, изхвърлят отпадните си ходи директно във водата. За да не получават санкции, те просто удължават тръбите по-навътре и така връщането на фекалните води ставало много по-бавно.

Въпрос 3 – не може ли да се сдобием с диария и в София, за да си спестим биенето на 800 км. път? Щото обезателно освен комарите, заради ниската хигиена, по средата на почивката категорично се отказваме от шведската маса и чакаме шведите да седнат. А ние седим  на едно специално място с табелка 00. Не можело да се издържи 7 дни само на препечени филийки и варени картофи? Може, говоря от собствен опит.

Много въпроси станаха, а къде остана почивката? Почивката е някъде около стотното ми изкрещяване, че не може да се ядат по 5 сладоледа на ден и след всяко влизане във водата е редно да има и излизане. От морската шир излиза някакво подобие на шар пей – набръчкано и синьо, което е влачено от татко си. Ще го познаете по посинелите устни и крясъците, че не му е студено. Името е различно, но то и в глъчката не е от особено значение. Обикновено е Иван, Пепи или Жоро. И понеже поне половината плажуващи са със същите заглавия, става доста приятно, когато ядосана майка започне да вика, че ще плесне един шамар на около 100-килограмов Жоро.

Вече сме на плажната ивица – ако не сте виждали катун да се движи, сега е моментът. Аз съм отговорник за кърпите и част от кофичките и лопатките, мъжът ми – за останалите 365 неща, от които в употреба влизат около 5. Синът ми тича напред и събира недоволството на каките по монокини, чиито кърпи зарива с пясък.

Естествено паркираме на първа линия, защото трябва да сме възможно най-близо до водата. Не „до”, а направо „във” водата. Разстиламе кервана и започваме да прилагаме мантрата за тихото говорене и уважението към детското мнение. Докато аз се опитвам да хвана диването, за да му намажа гърба с крем, вече всички са наясно, че сме му приватизирали лопатката, за да изкопаем дупка за чадъра и кремът е гаден. Всъщност винаги купувам по два флакона, просто защото половината отива нейде във въздуха или по дрехите, но не и по гърба.

След около половин час молби и кандърми вече сме се настанили по кърпите и аха да решим, че мисията с почивката не е съвсем невъзможна, в съседство се настанява наш клонинг, но с по-голямо отроче. Мъжкото его не трае и започва една борба за надмощие, за която ще ви спестя обясненията.

Онова прословуто 5 минути по корем и 5 по гръб, после 15 минути във водата изобщо не работи. И тази година ще пробвам, ама си знам, че минутите във водата със сигурност не са 15. Вече е обед и трябва да се замъкваме отново към хотела. Прибирането на панаира е отработено и не ми коства много, ако не броим 3-те броя бански, които трябва да сменя, защото детето е решило като за последно да се понамокри.

Сухоежбината от сутринта под формата на всякакви кифли, баници и пици ни е дошла в повече и като едно средностатистическо семейство, което иска отрочето му да хапне поне една супа, спираме пред първото заведение. От вратата ни поглеждат с недолюбване, защото говорим на български. Обичам всичко българско и родно, но ме изпълва една дълбока ненавист към всяческото ни нагаждане да се харесаме на чужденците. Били те и социалнослаби немски пенсионери или румънци с повече ромско от родните представители на етноса. От руската гимназия все още имам някакви отлични спомени за езика и с майка ми често си правим нелепи шегички. Докато си говорим на руски, включвайки и български слова, всички от персонала са на наше „разпалажение“. След като заговорим на български – не можеш да си поръчаш вода поне час и половина.

С детето няма как да се гъбаркаме с езиците, затова си перкаме на български. След половинчасово чаканеq идва някаква мома, която досега е псувала по адрес на шефа по телефона, ама нали с три заплати ще си купи кола, трябва да си трае. Меню не ни е предложила и от километри вика нещо в стил „ко шъ заръчати“. Тъй като сме прегладнели, пропускаме целенасочено искането на меню – с търсенето му обядът ще стане поне гала вечеря. По традиция всякакви таратори и тем подобни са напълно забранени. Те се правят с чешмяна вода и тридневната диария в кърпа ти е вързана. Ястия с яйца също са в листата с червено – не се знае дали няма да ни тресне някоя салмонела. Да не говорим за морските деликатеси, които са нито морски, нито деликатеси. Понеже обожавам миди, на една почивка един от рибарите, явно от съжаление към събуждането ми на сутринта, ме уведоми под сурдинка, че мидите не се берат от вътрешността на морето, където е най-чисто, а се изтъргват от дъната на рибарските лодки. Та след още половин час търсене на сервитьорката по кьошетата на заведението, „заръчвами“ пържени картофи, кебапчета и салата. Мислено оправяме молба към всички налични земни и неземни сили кебапчето да не е лаело допреди малко.

Обедът е приключил, сметката е закръглена в посока нагоре в полза на заведението и за пореден път се убеждавам, че трябва да хапваме само в китайски ресторанти. Там храната може и да не е от най-здравословните, защото обикновено е пържена, но идва буквално след 3 минути и рестото се връща до стотинка. Не говоря за онези 2-3 издънки с парцала за бърсане в ориза и орловите нокти на готвача, които със сигурност сте гледали по телевизията.

За радост водата изпива и силите на юнака бързо са изчерпани. Следобедният сън е времето, в което мога да остана насаме със себе си. И с оглушителната класическа чалга, която приканва „Я, елате, пиленца при батко”. Понякога ритмите са заменени от стадо мощни руски туристки, които се опитват да обяснят на родните гларуси, че водката е пръв приятел на кучето, а не обратното.

Следобедният плаж е дежа вю на сутрешния, като сме понамалили някои от плажните джунджурии. До края на почивката половината ги няма – или са счупени и изхвърлени, или при поредното зариване не сме успели да си ги разрием. Ама нищо де, все някога някой археолог ще ги намери и имаме реален шанс да влезем в аналите на историята.

Related Articles

Как да бъдем еко на път?

Възможно ли е да обикаляме света, без да оставяме негативен екологичен отпечатък? Какво да направим, така че да пътешестваме устойчиво и трудно ли се...

Младежи се учат да живеят устойчиво в еко общност край село Буново

Мотивирани поддръжници на екологичния начин на живот се срещнаха през септември в българско еко селище за обмяна на идеи, опит и ноу-хау техники. Младежкият...

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

Stay Connected

22,037FansLike
0FollowersFollow
0SubscribersSubscribe
- Advertisement -

Latest Articles

Как да бъдем еко на път?

Възможно ли е да обикаляме света, без да оставяме негативен екологичен отпечатък? Какво да направим, така че да пътешестваме устойчиво и трудно ли се...

Младежи се учат да живеят устойчиво в еко общност край село Буново

Мотивирани поддръжници на екологичния начин на живот се срещнаха през септември в българско еко селище за обмяна на идеи, опит и ноу-хау техники. Младежкият...

Гората.бг подарява 15 000 дръвчета

Гората.бг ще раздаде безплатно 15 000 дръвчета на всички, които искат „да се събудят за доброто“. По този начин организацията ще отпразнува Деня на...

Как да предпазваме океаните с всяко пускане на пералнята

При всяко изпиране дрехите ни отделят микротъкани, които попадат във водния поток и така намират път към моретата и океаните. Това не би било...