Завършва кремачиното училище в град Троян, а по-късно Художествената академия в София. Изучава керамика под ръководството на проф. Велко Колев. Младият керамик Николай след завършването на Академията се завръща в Троян и започва да преподава в училището по художествени занаяти в града. Става и директор на училището. Разказва, че не административната работа е призванието му, а по-скоро преподаването на керамика, защото голямата му страст и смисъл на неговото ежедневие е глината.
Дядото на прочутия троянски керамик Йовко е развивал занаятчийство заедно с баща му и неговия брат. „Повече от 100 години правим керамика, дядо ми, баща ми, аз, сега и дъщеря ми Ралица. Дай боже и внучките да поемат по този път“.
Тази огромна любов и привличане към керамиката е наследил от дядо си Йовко, който е започнал първо в с. Абланица на 20 км от Троян и там е учил първо занаят. Били са двама братя и три сестри. Най-големият брат отишъл да пасе овцете, а дядо Йовко го изпартили да учи занаят и да се образова. „И така е започнало развитието на керамиката и в селото, и в рода“, категоричен е Николай Йовков“ и споменава, че училището, в което той е учил и работил, го е завършила и дъщеря му Ралица, а пък баща му е бил директор на това училище – художествената гимназия за приложни изкуства в Троян. „Има един документ, удостоверение на дядо ми Йовко за курс по съвременно грънчарство от 1912 г. Тогава е бил на 16 години, а е можел самостоятелно да развива занаятчийство“, разказва Николай Йовков и допълва, че в България заслужените майстори на народните художествени занаяти са четирима – двама са от Абланица, баща му Стоян Йовков и Байко Добрев. “Баща ми получава художествено образование в София, учил е керамика при Стоян Райнов. Оттам се връща на село, а през 1948 г. идва в Троян, където става учител в тогавашното училище за трудови резерви. Имало е шивачество, дърводелство и най-основно керамика, когато е започнало да се развива. Керамиката се е деляла на фина и битова. Помня това от съвсем мъничък. Много съм се разхождал като дете в училището, което след 63 г. се превърна в Техникум по фина и битова керамика. Днес се учи само керамика.“, със страхотна тръпка разказва прочутия троянски майстор. Баща му Стоян Йовков е изявен керамик с много изложби в страната и в чужбина. Носител е на златен медал от Копривщица и званието „Заслужил майстор на народните художествени занаяти“.
Около 40 години от живота му са минали в това училище в Троян. Днес преподава керамика и си работи в ателието вкъщи, в една мъничка мазичка, където и баща му Стоян Йовков е работил. Участва в изложби в Троян, София, Плевен. Негови керамични произведения се съхраняват в частни колекции в Швейцария, където специализира през 2000 г., също така и във Франция, САЩ, Италия, Япония и Германия. Има десетки самостоятелни изложби в Орешак, Плевен, Трявна и Троян. Съвременните критици казват, че творчеството на троянския майстор се отличава с огромно разнообразие от стилове и форми, но през последните 15 години се насочва към изработването на Търновска сграфито керамика, която е за износ и в която се акцентира върху растителни, животински и геометрични елементи.
Една от любимите му фигури са „шейтанките“, известни още като дяволските стомни и кани – в около десетина различни форми, но преобладават чиниите. Прави и различни модели кани за вино, оцветени в жълто, кафяво, зелено, а също така и изцяло в зелен цвят с меден окис глазура.
Троянският майстор има две дъщери – едната е родена през 1972 г., а другата през 1978 г. По-голямата Ралица е завършила също училището по художествени занаяти в Троян, а по-малката е тръгнала по съвсем друг път, въпреки че керамиката й се отдава много.
Съвсем скромно, известният и извън пределите на България керамик разказва за една от спечелените награди – първа награда „Сребърна хлопка“ на Международния панаир на занаятите в Габрово, където печели вниманието на журито с авторското си произведение – дяволска стомна. Всяка година Международният панаир на занаятите събира майстори-занаятчии в Архитектурно-етнографския комплекс „Етъра“ край Габрово. През 2003 г. това изложение става с международен характер. Основна цел на празникът на приложните изкуства е да съхранява жив интереса към народните занаяти.
Дъщерята на прочутия троянски керамик Ралица Йовкова е четвърто поколение занаятчия в тяхната фамилия. След училището в Троян с отличие завършва специалност керамика в Художествената академия в София. Поема пътя на баща си и прадядо си, но има изграден собствен стил, който я отличава от всички съвременни керамици и творци, печели много престижни награди в България и чужбина.
„Нямам никакъв спомен кога са били първите ми впечатления от керамиката и как се е зародила любовта ми към занаята, защото съм израснала с грънчарското колело, въртящата се глина, винаги съм си играела около баща ми и ми се е струвало много интересно това, което той прави“, споделя младата майсторка на керамика.
Ралица често разказва една интересна случка от детството си: „Веднъж баща ми, когато се въртях около него, ме попита дали знам на какво мирише глината. Аз, естествено, не знаех. И тогава с калните ръце от колелото се с разтворен показалец и среден пръст. И каза: Помириши! Аз наивно си пъхнах носа и той ме ощипа с калните си пръсти. Така разбрах на какво мирише глината.“
Когато учи в Художествената академия в София, от сблъска си с професорите преценява, че е доста посредствена и вижда тяхното неодобрение. След половин година търсене на самата себе си, Ралица Йовкова се замисля дали всъщност керамиката е нещото, което може и иска да прави през живота си в действителност. Провокирана може би от средата, в търсене на правилния избор и на самата себе си, в един момент разбира, че това е нейното място и призвание. Тогава си прави равносметка, че има корени, изкачени стъпала, че е много по-лесно да стъпиш на по-горното стъпало и че е по-добре да надгражда, отколкото да се лута в други насоки.
Прибира се от София за едно лято в родния Троян. „Какво да прави човек в малък град, няма нито перспективи, нито среда. Хората, които оставих тук преди 4-5 години, са същите и днес, не са се променили, а аз вече пораснах.“ И решава да се върне отново в София и да работи там. Но пък в ателието в Троян изпитва такова душевно удовлетворение, казва си, че мястото й е тук, където я привлича, приятно й е да твори. Така взима окончателното решение да се върне и остане в Троян. „Щом правя нещата с любов, ще се получи!“, отсича Ралица. И така става преподавател в художественото училище на занаятите по керамика в града в продължение на 9 години. Днес има две близначки – Александра и Йоана, които вече са на 10 години. През годините, докато преподава, произвежда авторски неща от керамика и ги продава в София. Така има късмета да се срещне с Виолета Василчева, когато самата Ралица участва в едно грънчарско състезание в Етъра. Василчева открива младата и талантлива керамичка и започва да й дава ценни съвети:
„Добре работиш, обаче тези творби все едно не са на един и същи човек. Нямаш стил, нямаш почерк и никой не те различава! Трябва да направиш така, че когато човек види твоя творба да си каже: Ето, това е Ралица Йовкова!“, признава младата авторка.
Ралица се среща с интересни и даровити свои колеги и по време на едно бианале във Франция с участието на български и чуждестранни творци. Има възможност да види над 90 автора на световно ниво на керамичното изложение в Париж. И така й се отварят очите. Ограничението, което е имала в малкия град, я притеснява и тя проглежда и си казва, че трябва да има свой собствен почерк, да бъде познаваема.
„Да бъдеш по-добър от другите и да бъдеш различен… Колегите ми бяха твърде цветни, аз пък реших да бъда черно-бяла. Това бяха първите неща, които продавах и ме правеха много щастлива. Работех в ателието по 17 часа, правех всичко сама. Получавах поръчки от цяла България. В началото аз си търсех пазара, после той започна да ме търси мен и хората сами ме намираха. Разбрах, че хората се радват на творбите ми и това ми носи огромно удовлетворение.“
Един ден по време на една разходка във Варна влиза в едно магазинче за керамика с творби на много високо ниво. И си казва, че може само тайно да си мечтае и нейни произведения да бъдат изложени и да се продават тук. „Но след няколко години собствениците на магазина дойдоха в Троян да ме търсят и ми казаха, че искат да работят с мен“, с удовлетворение и усмивка на лице казва Ралица Йовкова.
И така, Ралица Йовкова, четвърто поколение керамик в известната троянска фамилия, притежава невероятната енергия да създава уникална, качествена и ценена керамика. „Трябва не само да преоткриеш традицията, защото си част от нея, но и да откриеш своя стил сред чевръстите мъжки ръце, изцапани с глина.“, казва Ралица. Това откриват всички още през 2002 г., когато Музеят на занаятите в Троян организира изложба на фамилията Йовкови.Така традицията продължава в една известна троянска фамилия, а мирисът на глина се е загнездил трайно в началото на българското занаятчийско изкуство.
Днес дъщерите на Ралица Александра и Йоана искат да бъдат като мама, запалени са по керамиката, искат да завършат същото училище в Троян, в което дълги години е преподавал прадядо им, дядо им и майка им. „Искат да бъдат пето и шесто поколение керамици във фамилията. Но аз им обяснявам, че и двете могат да бъдат само пето поколение. Те се стараят да измислят нови модели и когато намерят счупен керамичен съд, обичат да го изрисуват.“
Ралица Йовкова има забележителен път на творец, също като своя баща Николай Йовков. Това е едно доказателство, че не само занаятът, но и талантът се предават по наследство. Нейните изложби в България и Европа правят много силно впечатление на почитателите на родната ни керамика, на произведенията, изработени от крехките ръце на Ралица, смайващи с красотата на формите, багрите и своята индивидуалност. Самата Ралица Йовкова признава, че е ходила на няколко френски пазара в Южна и Северна Франция: „Там има керамични пазари без пошлост, без чорапи, локуми… Там всеки автор представя своята керамика по прекрасен начин с красива аранжировка като в магазин и ти потъваш в изкуството, в усета за керамика. И виждам, че там нещата са на много високо ниво и са прекрасни! Не се чувствам като изостанала източноевропейка“, казва тя. Участва заедно с баща си в изложби в Музея на занаятите в Троян, в бианалето в Тюфе/Правел – Франция, в керамичното бианале в град Каруж – Швейцария, където е единствената българка, избрана между 818 керамици от цял свят. Нейни произведения и колекции са извън пределите на България и прославят красотата и духа на родното ни изкуство, както и над стогодишните традиция на фамилията Йовкови от Троян.
Днес Ралица има пет работинка и се чувства щастлива и удовлетворена, че вече е разпознаваема сред другите майстори-керамици. Че притежава свой собствен стил и че радва хората, които търсят керамиката на българския и чуждия пазар.
