Предполагам, че повечето от вас, в съкровени лични моменти, са си пожелавали нещо хубаво и мечтано. Други, в състояние на разочарование от себе си или прилив на добри намерения, дават обещания като: ,,От утре няма да пуша!“ или ,,Започвам да спортувам поне три пъти в седмицата!“
Питам се колко ли човеци си пожелават да станат по-добри, по-прощаващи, по-истински? Всички ние искаме такъв човек до себе си – приятел или партньор. Но дали ние самите можем да сме това, което искаме от другите? Това, което желаем от тях, е отражение на нашите нужди и липси, на реалността, в която живеем. Да изискваме и очакваме е нормално. Нормално е и да се замислим какво ние даваме на света.
Тичаме през живота си и дъх все не ни достига, за да кажем: ,,Обичам те!“, ,,Липсваш ми!“, ,,Извинявай!“. Погледът ни е напред в бъдещето, плашещо с неизвестност и завишени изисквания, или назад, в миналото, натежало от грехове и пропуснати мигове. И така, между тревогата и скръбта, забравяме да живеем днес. А днес е сега. Безценни минути, в които можем да вдигнем глава и да видим, че небето още е синьо, че скоро дърветата ще избухнат в бели цветове. Да се усмихнем и да благодарим, че ни има.
За съжаление, обещанията, дадени по един или друг повод, се забравят или се отлагат. Ако за вас празниците са стимул за промяна, то скоро предстои един от най-светлите християнски празници – Великден. Дали сме вярващи или не, всеки има свое отношение към този ден. Според мен няма по-подходящо време в годината да пренебрегнем материалното и да се обърнем към духовното. Да се вгледаме в себе си и да се опитаме да чуем сърцето си. Да се попитаме и честно да си отговорим дали имаме нужда от последния модел „нещо материално“ или всъщност ни липсва истинска любов, приемане и добри приятели. Вкопчени в оцеляването си, умишлено или не, изключваме сетивата си, за да не се ангажираме с болката на другите. Сутрин излизаме от нашите домове и вечер се прибираме с пълни чанти, за сметка на празните ни и уморени души. Ден след ден, година след година, надпреварата с часовника е предрешена. Телевизионният екран е анестезиолога на натежалото ни сърце и нерадостните мисли. Потокът от лоши новини, драматични събития и реклами заместват често хубавите, спокойни разговори или увлекателната книга. Не познаваме съседите си, но знаем кой е новият мъж до актуалната за момента филмова звезда. Не познаваме приятелите на децата си, но знаем кое е най-подходящото училище за тях. А самите тях попитахме ли от какво имат нужда и какво е мнението им?
Когато системно пренебрегваме сигналите на тялото и не уважаваме потребностите си, на гости идва нежелан гост – болестта. Все повече медици стигат до извода, че различните заболявания имат психосоматичен характер. Оставайки глухи и слепи за болката, неразположението и лошото настроение, ние всъщност заглушаваме най-верния си съветник – нашата интуиция.
Има и друг път, пътят на смирението и скромността. Не да се примирим с неправдата, а да се смирим. Да умеем да изчакаме най-верния момент, за да се заявим и отстоим. Да се научим, че не всички битки са наши. И не е необходимо постоянно да се доказваме пред някой. Ние сме такива, каквито сме, но всъщност това ни прави уникални, а не добавената стойност на имането във всичките му материални изражения. Не ви убеждавам да се превърнете в аскети или да пренебрегвате удобствата на съвременния живот. Но е добре да имаме мярка и да сме адекватни към реалните си потребности. Живеем в свят, в който възможността да купуваме и ползваме е пропорционална на социалния ни статус. А наистина ли имаме нужда от 10 чанти, 30 чифта обувки или няколко часовника… Или е по-добре да се храним здравословно, за да сме по-дълго с тези, които обичаме?
Децата ни се раждат с чисто съзнание. Те интуитивно се ориентират към добрия човек, не към имащия. Най-щастливи са в прегръдките ви, а не в собствените си стаи, заобиколени от всевъзможните си играчки. Децата са най-добрите учители.
Още един начин да излекуваме душата си е да се научим да прощаваме. За да можем да простим на човека срещу нас, първо трябва да простим на себе си. Да си простим несъвършенствата, слабостите и загубените битки. Едва тогава ще можем да отворим сетивата си за другия. Да му оставим пространство и време, за да може да разкрие пред нас същността си. Да се въздържаме да съдим и да поставяме етикети. Склонни сме да обобщаваме и генерализираме: ,,За нищо не ставаш!“, ,,Той е ужасен!“, ,,Тя е непоносима!“ Няма само добри и само лоши хора. Всеки един от нас в даден момент е постъпил прекрасно, а в друг не е бил на ниво. Ако сме обективни, ще коментираме само това, което се случва в момента, без да се връщаме назад и да припомняме минали грехове. Гневът и обидата замъгляват реалната оценка на ситуацията и често са причина за груби думи и физическо посегателство.
Ниската себеоценка допълнително влошава ситуацията. Ако ние сме сигурни в нашата висока стойност, грозните епитети няма да достигат целта си. За съжаление, нерядко се случва друго. Казаните в състояние на афект фрази остават отпечатък в сърцето ни за цял живот. Подкопават самочувствието и увереността ни, особено ако са изречени от скъп за нас човек. Разрушават мостове. Разделят дългогодишни приятелства.
Живеем в трудни времена. Не са много нещата, които не промениха стойността си и издържаха на хода на времето. За мен това са вярата и любовта. В навечерието на Великден, всеки от нас може да избере как ще чества празника. Всеки от нас ще избере за какво да се помоли. Дали ще се прекръсти в църква или само ще уважи изобилието на трапезата. Аз мисля, че истинският храм на вярата и любовта, сме самите ние. За себе си избрах да обърна взор към сърцето си и да се опитам да следвам моя път. Този път, в който душа, мисъл и тяло ще са едно цяло.