В днешно време, когато всичко непрекъснато и бързо се променя, хората пътуват много и връзките с общността са разхлабени, семействата още повече са призовани да осигуряват чувство за сила и стабилност, когато животът изглежда пълен с несигурност. Много хора със здрави семейни традиции констатират, че традициите са циментът, който държи семейството заедно… и помага да устоите на бурите, които идват, че традициите дават чувство за принадлежност към група хора, че не си сам на света, че ритуалите ни дават чувство за идентичност – онова, което ни отличава от останалите, традициите описват мястото, където е сърцето ти, къде трябва да вложиш своята енергия. Те ни показват къде е сърцето ни.
Когато говорим за празнуването на Бъдни вечер и Коледа у нас обаче, е ясно, че има „пролом“ в непрекъснатостта на традицията. Ритуалите разчитат на приемственост, на „правя го както го е правил баща ми, а той – както неговият баща“, но в България по времето на социализма религиозните празници не са се отбелязвали официално и в мното от семействата не са били празнувани. В първите години след настъпването на демокрацията бе констатирано, че Бъдни вечер и Коледа са станали „модерни“ отново, също както и други църковни ритуали. Въпреки триумфалното им завръщане обаче, връзката на много хора с тях е изградена едва в зрелите им години, без да е част от преките им семейни традиции (и това е така дори за онези, които с умиление си спомнят как баба им е прекадявала „тайно“ за празника). Когато има разколебаване в подобни традиции, които би трябвало да се възприемат като извечни и стабилни, хората стават податливи на външни влияния. В нашия случай, както с лекота усвоихме по сватби да настояваме булката да носи нещо старо, нещо ново, нещо синьо, нещо назаем, или да хвърля букета (обреди, част от съвсем чужда на нашия народ традиция), така на Коледа си мечтаем някой да ни целуне под имела или да похапнем пълнена пуйка с кестени. „Заслуга“ за това до голяма степен има и фактът, че живеем в мултикултурни времена, които смесват традициите, както и мощната машина на рекламата и консумеризма, които също универсализират ритуалите – в много честия случай, „поамериканчвайки“ ги. Всичко това започва да изяжда вътрешния смисъл на ритуала и да завърта вълненията само около външните изражения на празника – украсата, трапезата и подаръците. Дори да не настояваме на религиозния смисъл на ритуала, а на чисто човешкия – събирането на семейството заедно, възцаряването на дух на мир и хармония между домашните, спазването на традициите, завещани ни от предците, които свързват рода и създават усещането за общност и принадлежност като нищо друго в света – той често изчезва, удавен в комерсиалната лудост на нашия век.
Затова и много хора съсредоточават усилията си на тези празници да зарадват децата у дома, които освен подаръците, чакат усещането за вълшебство, магия и светлина, идваща дори от самата дума „празници“. Бъдни вечер и Коледа обаче могат да превърнат в деца всички нас, стига да не забравяме, че смисълът на тези дни, освен честването на Рождество, е да ни изкарат от трескавото ежедневие и да ни вкарат в едно „празно“ от обичайния шум и суета пространство, в което можем да засадим, както нашите предци и тези преди тях, усещането за сигурност и идентичност и семенцата на новите надежди за щастие и берекет.
