Още от най-дълбока древност хората пътуват от място на място и търгуват със съседите си, разменяйки стоки, умения и идеи. Въпреки голямата отдалеченост на Източна Азия и Средиземноморието, двата региона са имали контакти още преди новата ера. Търговци, поклонници и войски са пътували по Пътя на коприната от Рим и Сирия на запад, до Китай, на изток. Пътят на коприната представлява мрежа от търговски пътища, установена по време на династията Хан в Китай, която свързва чрез търговия различни региони от древния свят. Терминът „Път на коприната” се налага сред историците като наименование на маршрута от изток на запад, по който се движели керваните, натоварени с коприна. Името му е дадено от германския географ и пътешественик Фердинанд фон Рихтхофен през 1877 г. Маршрутът описан от него се използвал от 130 г. пр.н е., когато Хан официално отварят търговията със запада, до 1453 г., когато Османската империя налага бойкот на търговията със запада и затваря пътя.
Но историята на Пътя на коприната в действителност започва много преди династията Хан. Той е съществувал още преди 500 г. пр.н.е. като Персийски кралски път – една от главните пътни артерии на Империята на Ахеменидите. Персийският кралски път тръгвал от Суза (югозападен Иран) до Средиземно море в Мала Азия (Турция) и по него били разположени пощенски станции с отпочинали коне за придвижване на пощенските пратки в империята.
Много и различни видове стоки пътували по Пътя на коприната, но името му идва от популярността на китайската коприна на Запад, особено в Рим. Маршрутите му преминавали от Китай през Индия, Мала Азия, през цяла Месопотамия, Египет, Африка, Гърция, Рим и Великобритания. По времето на римския император Август (27 г. пр.н.е.-14 н.е.) търговията между Китай и Запада е твърдо установена и коприната била най-търсената стока в Египет, Гърция и най-вече в Рим. Китайската коприна обаче римляните считали за белег на разпуснатост, а още по времето на Цезар обществото осъждало като неморално коприненото облекло на Марк Антоний и Клеопатра. По времето на Сенека (4 г.пр.н.е.-65 сл.н.е.) консервативните римляни заклеймявали китайската коприна като неморална за направата на рокли за жените и женствено облекло за мъжете. Въпреки това по времето на император Марк Аврелий коприната е най-ценната стока в Рим и консервативната критика не можела да попречи на търговията или да спре модата.
След падането на Римската империя през 476 г.н.е. от нея оцелява източната и част, известна като Византийска империя, в която се запазва увлечението по коприната. В противовес на възхищението си от нея, римляните обаче въобще не знаели как се изработва тя. Смятали, че коприната е зеленчук, растящ по дърветата и едва около 60 г.н.е. все пак узнали, че коприната не се отглежда по китайските дървета, а се произвежда от копринени буби. Знаейки много добре цената на своето съкровище, в производството на което били монополисти, китайците много строго държали в тайна произхода на коприната, внимателно охранявали своите копринени буби и процеса на производство на коприната.
Най-голямото богатство, което се разменяло по Пътя на коприната, обаче си остава културата – изкуство, религия, философия, технология, език, наука, архитектура и всеки друг елемент на цивилизацията. За да се разбере историята на културното разпространение, трябва да се разберат главните империи, намиращи се по Пътя на коприната и ефектът, който те са имали в обмяната и разпространението на културата.
В началото на VI век пр.н.е., търговският път започвал от Вавилон, минавал през Опис/Ктезифон (Багдад), Екбатана (Хамадан) и днешния Савех – мястото, където Марко Поло е видял гробовете на тримата влъхви, посетили Исус от Назарет. Каквато и да е историческата стойност на легендата за влъхвите, те трябва да са пътували по Пътя на коприната. От Савех пътят продължавал южно от днешния Техеран. По-нататък на изток, той пресичал Партия (днешен Хоразан) и достигал Хекатомпилос и Суза. На север се виждала планина Елбрус, а на юг – пустинята. В Суза пътят се разделял. Южният клон преминавал през Aria Capital Artecona (по-късно известен като Александрия в Ария, съвременен Херат), до Каписа (Александрия в Арахозия, Кандахар) в Арахозия и оттам на югоизток до долното поречие на Инд или на северозапад към Гандара (долината на Кабул) и Пенджаб. Северният клон от Суза се движел през пустинята Каракум, по протежение на оазиса Маргиана (Mary или Merv) и земите на скитските племена по поречието на Амударя, до Мараканда (Самарканд) в Согдиана. Мараканда, разположен на брега на реката Zeravshan („богат на злато“) е бил център на производството на калай.
Друго отклонение водело до Бактра (Балх, близо до съвременния Мазари Шариф) и Драпака (Кундуз). Тук се добивал лапис лазули – скъпоценен камък, високо ценен във Вавилония и Асирия.
Сред стоките, с които се търгувало, били известните коне на наследниците на Александър Велики от долината Фергана и косматите камили от пустинята Гоби. Когато китайските търговци се връщали у дома, те преминавали покрай пустинята Такламакан („без връщане), вземали нефрит от Хотан и пристигали пред Нефритената порта (Yumen), която традиционно се разглежда като западния край на Великата китайска стена. Оттук те продължавали до модерния Ланджоу и Chang’an, Градът на вечния мир, известен още и като Градът на коприната, който може да се разглежда като последната станция на пътя. Chang’an е бил столица на Китай по време на управлението на династията Хан (206 г.пр.н.е. – 220 г.н.е. ).
Пътят на коприната е преживял три златни века – първият от II век пр.н.е. до II век сл.н.е., вторият – от VII век до X век, а третият – от XII до XIV век.
Първият златен век
Първият мащабен контакт между Изтока и Запада започва със завоюването на централна Азия от Александър Велики. През 323 г.пр.н.е. империята на Александър обхваща областите от Гърция на запад до Египет на юг, и до Иран и северна Индия на изток. Когато завладява нови територии, той оставял след себе си гърци, които да основават важни градове. Те носели с тях своите идеи и богове, нови растения като гроздето, и нови технологии за обработката на метал. Гръцкото влияние може да бъде видяно и днес в централноазиатската архитектура и изкуство от този период.
Поради огромните размери на империята, наследниците на Александър Велики не успели да я запазят единна – много региони се отцепили след неговата смърт, нови сили се надигнали и поели контрола на завладените от него територии. Римляните завоювали западната част от империята, а партите – източната част.
Както стана дума, установяването на Пътя на коприната като официална търговска артерия станало по времето на династията Хан (202 пр.н.е.-220 г.н.е.). Търговията станала по-лесна, когато през 104-102 г.пр.н.е. китайците придобили Синцзян, наричан още китайски Туркестан. Керваните получавали защита от властите за значителна част от техния маршрут, били построени мостове и павирани пътища. Но отвъд Нефритената порта политическата ситуация била по-сложна. Памир бил контролиран от понякога агресивни планински племена, а империите на партите и селевкидите били в постоянна война. Въпреки това китайците получавали коне и други ценни предмети – смирна, тамян, щраусови яйца, стъкло, кожи, алое, скъпоценни камъни, а партите, селевкидите, гърците и римляните се сдобивали с керамика, подправки и бали от коприна, която била доставяна с магарета, мулета, коне, якове и камили на хиляди километри разстояние. Хартията и барута, които били китайски изобретения, също достигнали Европа по Пътя на коприната, заедно с ореховото дърво. Колкото повече се разпространявала търговията, толкова повече се засилвала обмяната между различните култури, например, пътувайки с търговците, будистките монаси първи пренасят будизма от централна Азия в Китай през I век пр.н.е.
С течение на времето обаче трите империи западат и търговията става неизгодна, защото стоките трябвало да минават през много на брой малки държави, всяка от които налагала такси и налози. Въпреки това Пътят на коприната продължавал да се използва и между II и VII век пр.н.е. тайната как се произвежда тя се разпространила в Азия с китайските емигранти, които я пренесли в Корея и така бавно, няколко века по-късно достигнала до източна Европа.
Византийците се сдобили с тайната за производство на коприна по времето на Император Юстиниан (527-565 г.), който изпратил двама емисари, маскирани като монаси, в Китай, за да откраднат копринени буби и да ги отнесат обратно на запад. Планът бил успешен и инициирал възникването на византийската копринена индустрия. Когато династията Хан се сринала през III век, търговията между Изтока и Запада била намалена до минимум, а цената на коприната скочила неимоверно. Това обаче не бил краят на Пътя на коприната, защото у Запада останал интересът към подправките.
Вторият златен век
През VII век Китай отново бил обединен от династията Тан, а по това време ислямът започнал да доминира в централна Азия. Тази нова религия, произхождаща от арбаския полуостров, бързо се разпространила в средния изток и централна Азия. Арабската армия завоювала териториите от Арабия на запад до Кашгар на изток. Със сигурността, донесена от обединението, мюсюлманите търговци започнали да търгуват свободно в тези региони, разпространявайки стоките и религията си. Когато династията Тан (618-907) стабилизирала Китай, маршрутът на търговията на дълги разстояния бил съживен. Той се превръща и в път за разпространение на християнството, като през 635г. несториански мисионери от Ктезифон достигнали Китай. В края на периода династията Тан постепенно загубила своето влияние в централна Азия. Търговията в условията на несигурност била трудна, и в отговор арабските търговци започнали да търсят и използват морските пътища, за да достигат до Китай, отваряйки морския път между териториите по Пътя на коприната.
Третата златна ера – от XII до XIV век
Централна Азия и Китай били обединени под влиянието на Великата монголска империя. От 1206 до 1227 г. Чингиз Хан завладял земите от Средиземно море до Китай. Неговият внук Кубилай Хан завоювал Китай през 1279 г., поставяйки целия Път на коприната под монголско влияние. Под влиянието на една държава, той станал лесен за преминаване. По време на царуването на Кубилай много европейци посетили Китай, включително и Марко Поло, а арабинът Рабан бар Саума, роден в Пекин, достигнал до Рим и Париж.
Икономическият и културен обмен обаче донесли и негативни последици. Заедно със стоките, пътуващите търговци пренасяли и болести – смята се, че епидемията от бубонна чума през 544 г., която опустошила Византийската империя, е пристигнала в Константинопол по Пътя на коприната.
Разпадането
Монголската империя се е разпаднала през IV век, поради различията между монголите и покорените Русия, централна Азия и Китай. Когато и Византия паднала под властта на турците през 1453 г., Османската империя затворила Пътя на коприната и отрязала всички връзки със Запада. Необходимостта да се намери алтернативен морски път до Китай и Индия сложила началото на епохата на Великите географските открития (1453-1660 г.). Това довело до взаимодействие в световен мащаб и сложило началото на една глобална общност. Португалският моряк Васко да Гама станал първият европеец, пътувал от Европа до Индия по море, като пътуването му отнело две години (1497-1499 г.). Един път установен, морският път станал предпочитан маршрут за търговия с Азия. Тъй като португалците, холандците, французите и англичаните контролирали моретата и установявали колонии в Азия, те стабилизирали цените на стоките си на пазарите. Морският път станал предпочитан метод за търговия, а сухоземният постепенно западнал.
На практика династията Мин спряла да търгува с коприна около 1400 г., защото тя вече се произвеждала в централна Азия и Европа. Тъй като Пътят на коприната вече се отклонил, градовете по него като Антиохия, Багдад, Самарканд, Чанган, започнали да западат и да губят влияние.
