Денят минава някак си. Прибираме се в домовете си и с половин уста си казваме по някоя дежурна реплика. За компенсация сме купили на детето нещо от иначе забранените неща. Така се опитваме да заглушим стържещия глас на съвестта, защото знаем, че сме прекалили. Не предприемаме нищо, което да доведе до спокоен анализ на ситуацията. Много ни е трудно да се извиним и да си признаем, че някъде сме сбъркали.
Не е нужно да се търси вина! Тя не ни учи на нищо. Би било добре не да се сдържаме, а да реагираме точно тогава, когато му е времето и мястото. Без отлагане. Да казваме нещата в нужния момент и с подходящата интонация. Спокойният, но категоричен тон би могъл да постави по-ясни граници на детското поведение. Когато се взима решение, то трябва да е одобрено и от двамата родители и веднъж взето, да се отстоява. В противен случай, неспазвайки собствените си решения, ние сами се компроментираме пред малките човечета. По този начин те знаят, че това, което се изисквате от тях, подлежи на промяна, стига да са достатъчно упорити и последователни, а децата, повярвайте ми, са много интуитивни и изобретателни в тази посока, щом са усетили вашата несигурност.
Разбира се, че няма магия, която да реши проблема с невъзможността ни да вкараме децата си в график. Те са спонтанни, автентични и много емоционални. Графици, срокове и работно време им звучат неразбираемо и ние сме длъжни да отчетем това. Когато разполагате със свободни минути, им говорете за всичко това. Спокойно, без да бързате и на простичък език. Дори и да не схващат изцяло смисъла на казаното, децата, следейки интонацията и изражението ви, ще разберат, че става въпрос за нещо важно. Говорете им за емоциите и чувствата си. Децата трябва да научат, че светът е амбивалентен и няма лоши или добри емоции. Всичко, което изпитваме, е вярно, ако съответства на случващото се. Ако вие не се плашите и не забранявате гнева им, те ще знаят, че имат право да се ядосват и че това не е страшно, нито срамно. Под обидата, тъгата и вината, обикновено се крият любовта и желанието за прошка и приемане. За да стигнем до тях, е нужно да си позволим да бъдем и слаби. Да пуснем сълзи, да не се страхуваме, че децата ни ще се усъмнят в авторитета ни. Напротив! Това е начинът да спечелим доверието им. Да покажем, че действията им ни нараняват. Да не колекционираме спомени за провалени сутрини и обидени детски очи. Сега, по време на конкретната ситуация, да наречем нещата с истинските им имена и да поемем отговорност за случващото се, без да се поддаваме на паниката.
Няма перфектни деца, както няма и безгрешни родители. Има нездрави родителски амбиции и нереалистични очаквания. Проектирайки несъзнавано в децата си собствените си страхове и несбъднати планове за живота, ние им прехвърляме непосилна за тях отговорност.Трябва да уважаваме правото им на избор и количеството на техните самостоятелни избори трябва да расте успоредно с увеличаването на броя свещи върху тортата за поредния рожден ден. Децата ни учат на търпение и гъвкавост. И ако ние не желаем да научим този урок, то животът ни принуждава в даден момент да се явим на поправителен изпит, а всички знаем, че това не е приятно преживяване.
Проглеждаме за собствените си грешки, когато установим, че сме загубили комуникация с детето си. Горчиво се разкайваме за спестените: ,, Обичам те!“, ,,Сгреших!“ или ,,Прости ми!“, когато установим, че порасналото ни, сърдито дете е тряснало вратата пред поредните ни изисквания и е избрало улицата за свой съветник и приятел.
Децата ни са прекрасни такива, каквито са, без добавена стойност. Жестоко е да ги манипулираме със заплахи, че ще ги обичаме по-малко, ако не изпълнят това, което искаме или не станат такива, каквито ние считаме, че е правилно да бъдат. Разбира се, че те трябва да зачитат правилата и рамките, които сме постановили, но това не става силово, а с аргументирани доводи, търпение и много, много любов. За най-малките най-сигурният начин за постигане на максимално успешна комуникация е през играта и личния пример.
А саботажи на плановете ни ще има. За любителите на контрола, точните списъци със задачи и изрядния ред, това ще бъде тежко изпитание. Решението е в способността за гъвкаво препланиране и бързо пренареждане на приоритетите. Ако запазим спокойствие в проблемна ситуация, ние осигуряваме максимално леко и бързо разрешаване на кризата и за нас, и за детето.
В своята чудесна книга ,,В търсене на изгубеното щастие“ Джийн Лидлоф предлага една ,,погрешна“ на пръв поглед логика:
,,Похвалите и укорите, с които така сме свикнали, внасят огромно объркване в мотивите на децата, особено на по-малките. Ако например детето направи нещо полезно, като си прибере дрехите или нахрани кучето, набере диви цветя или направи пепелник от глина, ние силно го обезкуражаваме, изразявайки удивление, че е постъпило социално. Възклицания от рода: ,,Ах, какво добро момиче!“ или ,,Виж какво направи Петърчо съвсем самичък!“ предполагат, че социалното поведение на детето е нещо неочаквано, несвойствено и необичайно. Разумът му може и да се поласкае, но в него ще се загнезди чувството, че не е направило това, което се очаква от него; то не е показало, че принадлежи към своята култура, племе или семейство. Даже сред самите деца думите: ,,Боже, виж какво е направила Мария в училище!“, произнесени с достатъчно учудване, по-скоро биха я разстроили. Те ще я накарат да се почувства изолирана от приятелчетата си, точно както и ако бяха казали: ,,Леле, гледай Мария колко е дебела!“. И в двата случая тя е по-различна от това, което се очаква от нея.“
Като заключение бих искала да кажа, че родителски грешки и провалени планове ще продължава да има, без значение дали сме изчели всички книги за възпитание на децата или даже не знаем, че съществуват такива. Важното е да си признаваме и отчитаме лимитите си като ценен опит, а не като неуспехи и вини.
