Потопът на моя живот

До срещата ми с това бедствие, първата ми асоциация за „голямата вода“ беше или полет до Америка – като минеш „водата“ и вече си пристигнал, или някой минерален басейн, в който се изливат хиляди литри натурална минерална вода. Личният ми спомен от потопа в Шкорпиловци преди 7 години сякаш отново оживя, когато миналата година потопът напомни за себе си. Хората, чиито покриви останаха да стърчат над огромни приливни вълни, със сигурност и до днес подскачат при най-лекия дъждец. Домовете им, градени цял живот, буквално изчезнаха за часове. Някои останаха над водата, но се пропукаха и не стават за живеене. От шока бедстващите дори отказали да се качат в лодките на спасителите, защото искали първо да си спасят покъщнината и животните, а след това да мислят за себе си.
Явно по време на голямо бедствие от шока човешкият мозък просто изключва и действията стават неадекватни. При последното земетресение, докато посрещахме изгрева на слънцето в кварталната градинка, се огледах и видях хора, които не бяха взели нищо друго, освен домашните си любимци. И децата, естествено. Които също попадат в тая графа – по инстинкт извлачваш навън всичко, което мърда.
Във филмите големите порои винаги са фон на една разтърсваща любов, на хора, които от върли врагове се превръщат в най-добри другари, на толкова дълбок душевен катарзис, че направо те хваща яд, че тревата пред къщата ти е суха и някак си не можеш да станеш най-добрият от всички добри на планетата. Уверявам ви, че в реалността изобщо не е така. Нито водата те навежда на мисълта, че трябва да се промениш и да погледнеш на живота с нови очи, нито пък имаш достатъчно време да разсъждаваш ако вместо да станеш инженер беше станал художник, какъв щеше да е резултатът. Докато виждаш как всичко потъва при поредната приливна вълна, ти остава само надеждата, че си успял да бъдеш с любимите си хора достатъчно дълго и че сред този ад отново ще можеш да им кажеш колко ценни са те за теб. А след надеждата идва отчаянието – това, което си градил буквално един човешки живот, водата идва и взима само с един размах, без да те пита дали имаш сили да започнеш отначало.
Според специалистите самите природни бедствия като такива не са от особена важност. Понякога едно наводнение би могло да бъде предизвестено и поне до някаква степен да му бъде противодействано. Но психическата травма, която то носи със себе си, остава завинаги. Като белег, който да ти напомня, че е по-добре да останеш само с една стая, но да бъдеш с любимите си хора, а не да ги пренебрегваш, за да строиш от сутрин до вечер.
Според дебелите книги потопът е легендарно събитие в човешката история, при което целият свят е бил потопен във вода и е загинал. Историята за Ной я знаете, него не го броим. В по-съвременен вариант потопът е точно това, което ни напомня, че както ние се отнасяме с природата, така и тя ще се отнесе с нас. И че всяко отсечено дърво приближава всепомитащата вода към къщите ни. Да, наистина понякога една гора не може да ни спаси, но липсата й със сигурност означава, че вълните са все по-близо и по-близо.
Като си помисли човек, че едно почистено речно корито може да спаси цяло село, а един изпуснат навреме язовир да спести шока от наводнението, му се иска да върне часовника и да направи това, което е отлагано с години. След нещастието е много  лесно общата отговорност да бъде прехвърляна от този към онзи и обратно. След дъжд – качулка. Ако дъждът не я отнесе нейде надалеч.
От най-ценен природен дар, който дарява живот, водата може да се превърне в най-големия ни кошмар. Сила, която тихо спи и само чака момента, в който да отприщи цялата си мощ. Почти като затворените в зоопарковете диви животни. Те са зад стабилни решетки, хранят ги редовно и дори ги галят с ръка. Но дълбоко в себе си тези животни си остават диви и само едно погрешно движение може да ти коства живота.
От малки децата са научени, че с огъня шега не бива. От него пари, боли и остават мехури, които дълго да напомнят, че детската ръка няма място до горещата печка. Странно защо, като родители пропускаме да научим децата си, че е нужно да се пазят и от водата. Или просто да пазят водата. Да знаят, че тя може да е любимото им място за къпане във ваната и в морето, но да имат респект от нея. Респект не в смисъла на страх, а в този на уважение.
Както един добър приятел може за ден да се превърне в най-отявлен враг, така и водата от живителна течност се превръща в най-ужасното бедствие на света. И докато четете този текст някъде, в някое кътче на планетата, деца умират от недостиг на питейна вода, а други се давят от придошлите води.
А водата има памет – помни дали внимателно я изразходваме, дали я пазим, дали я хабим и дали я ценим. И ако сме откровени не правим нито едно от тези неща. Даже не се сещаме да спираме крана в банята, докато си мием зъбите. Или докато сапунисваме кучето си с идеята да го изкъпем. Чистата до блясък кола е гордост за всяка автомивка, но на каква цена? На цената на няколко хиляди литра месечно, които годишно дори не мога да си представя как изглеждат. Всъщност мога, но не искам, защото ако те изтичат в канала и после се върнат обратно под формата на потоп, е истинска трагедия.
Както пред хляба не трябва да се говорят грозни думи и към него трябва да се обръщаме с уважение, така и с природата шега не бива. И няма какво да й се сърдим, че така яростно ни отговаря. Защото, уви, сме си го заслужили.