Къде се намира Осмар? Само на 15 км от Шумен, на 30 км от Търговище, под южните и югоизточните склонове на Шуменското плато, така че залязващото слънце го огрява до последно. Но усещането е, че Осмар се намира много далече – толкова далече, че мястото изглежда спокойно и недокоснато.
Иначе за Осмар можете да чуете противоречиви неща – че селото е едно от най-богатите в Северна България, в миналото търговците са продавали прочутото си вино из цяла Европа или че мястото тук е специално и има особена енергия. Истината е, че за Осмар се носят легенди, но почти всички са свързани с виното.
Сигурно любителите на хубавия осмарски пелин разпространяват легендите, преувеличават ги и се грижат историите никога да не заглъхват. Защото какво е Осмар без легендите за виното – едно хубаво село със спретнати къщи и бели варовикови скали над него. Затова приемем на доверие, че Осмар е столица на лековития пелин и че осмарският пелин е най-добрия, за да продължим нататък. Иначе докато върви човек по улиците на селото, над главите му се вият лозници. Очевидно местните хора оползотворяват всяка педя земя, върху която може да се роди грозде.
Ако не сте любител на виното, хората тук имат и друга проверена рецепта за здраве – трябва да се хванат пътеките над Осмар. От ръба на платото се открива и чудна гледка и започва различен свят. Докато в подножието на Шуменското плато хората отглеждат лозя и се хвалят с виното, скалните манастири и килии горе са били обитавани през ХII – XIV век от монаси-исихасти, които са прекарвали дните си в постоянни молитви и самотно вглъбяване. Това е бил единственият възможен път за единение с Бога.
Манастирите са открити и описани за първи път от археолога Карел Шкорпил. Днес очертанията на нишите на монашеската обител си личат отдалече на фона на белите варовикови скали. Но и тогава, и сега – гледката е една и съща. Отгоре се открива хубава панорама и се очертават меките гънки на гората. Можем да се досетим и сами защо скалните църкви имат южно изложение. Но пък сигурно продължителното слънчевото греене не е единствената причина, а монасите са оценявали гледката към Осмарския боаз.
Няма смисъл да давам съвети коя пътека да се хване, за да се стигне до манастирите – след като се излезе от селото в посока север, трябва да се продължи покрай реката и след това се следва черния път нагоре. След това е лесно. В смисъл – не става равно и леко за ходене, напротив, пътеките стават по-стръмни, но пък е лесно да се държи посоката. А тя е само нагоре. И тук случаят е същият, както в онази приказка, че всички пътища водят към Цариград. С тази разлика, че манастирите в района са много и дори човек да се заблуди – просто ще направи пълна обиколка и ще види всичко.
Монасите преди няколко века са използвали ниши и малки пещери, които са дооформили и превърнали в църкви. Повечето от килиите са достъпни, но една част могат да се достигнат само с катерене и алпийска екипировка. В друга част обаче има изградени стълби и дори метални парапети. Така човек може да качи до най-големия манастир в района – Костадиновият. Той се намира на десетина метра височина от основата на скалата и вътре са оформяни прецизно различни помещения – църква с правилна абсида (свод, полукръг в архитектурата, разположен в източната част на храма, приема се, че за първи път е използван при строежа на древноримските храмове), множество ниши, прозорци и арки, места за поставяне на икони, монашески гроб, има дори изсечени в скалата нарове за нощувка. По ръбовете на тавана все още си личат и следите от някогашни стенописи, но от изображенията нищо не е запазено.
Предполага се, че името на църквата е било „Св. Св. Константин и Елена“. Днес по стените е тръгнал зелен мъх, а шепата жълти стотинки, поставени пред иконите, са позеленели. Но мястото все още се посещава. Има нови икони, свежи цветя, камбани и дори свещи. А в единия ъгъл на манастира има и лястовиче гнездо.
Наблизо е и „Подковата“ – килия с панорамен изглед към Осмарската долина. Меката скала е старателно обработена така, че да бъде пригодена за аскетичен живот – има място за малка тераса, място за икони и дори страничен прозорец. И това е всичко. Влизането в килията си заслужава – особено е усещането, че под теб се простира цялата долина и можеш да наблюдаваш всяко потрепване на гората и как бавно слънцето се скрива. Препоръчаха ни това място като идеално за медитация. Но това монасите-исихасти отдавна са го знаели.
Встрани от килията е и скалната църква „Диреклията“ – наречена така, заради каменния стълб (дирек) пред входа на обителта. Иначе църквата си има име – съхранен е надпис от ХIII век, в който се посочва, че неин покровител е Архангел Михаил. Ако ви е страх от височини и нямате въже и седалка за катерене, това е единственото място, което ще разглеждате отдолу, защото достъпът е ограничен. Но не се ядосвайте – ясно е, че природата не търпи празно и сега в скалната църква „Архангел Михаил“ се е заселило семейство щъркели.
На върха на скалата на Костадиновия манастир се намира скалното образувание, наречено „Окото“ или „Халката“. Представлява скален прозорец, който се е превърнал в емблема на целия комплекс от скални манастири. За това място също има много легенди, които не е здравословно да следвате. Някои от тези легенди са абсурдни и обещават, че онзи, който се провре през окото, ще бъде здрав, щастлив и ще живее дълго. Според мен също толкова задължително е да внимава, когато се предприемат подобни геройства, защото иначе трудно могат да се сбъднат обещанията за здраве и дълъг живот. Според друга версия обаче, тук се е намирала камбанарията на Костадиновия манастир, което съвсем обезсмисля идеята, че трябва на всяка цена да се катерите и да минавате през нея.
