Много обичам, когато дойде време за празника на независимостта, да чуя по телефона един мой скъп приятел, който от години ме поздравява с „честит празник на независимостта, от днес от нас вече нищо не зависи“. Точно в тоя дух ми идва и това за обединението, което, колкото и оптимистично да го гледам, или изобщо не е дошло, или просто тихомълком ни е подминало.
Историята за силата и издръжливостта на снопа с пръчки и на отделената от купа пръчка отдавна не е на мода. Дори и кръвта, която може да помогне на човек в беда, от години е превърната в сериозен бизнес. Да не дава Господ да изпаднете в ситуация, в която ви трябва кръводарител с определена кръвна група. Веднага ще я получите от „добри хора“ срещу 300-400 лв. Българските домати, които всъщност идват от Гърция и Турция, също прибавят към картинката едно усещане на горчивина, а уж съседите били лъжливи.
Няма какво толкова да им се плашим на всичките възможни бедствия, които могат да ни сполетят. Нито един порой и нито едно земетресение не могат да бъдат така разрушителни, както липсата на всякаква емпатия. Да си сигурен, че е по-добре нещастието да се стовари на главата на съседа, а да подмине твоята, не е само обект на националния фолклор. Това е червена лампичка, която сигнализира, че някъде там, между машиналния поздрав за „добър ден“ и затварянето на собствената ни врата, сме затворили и онази, състрадателната част от себе си. Преди да ни връхлети наводнението, много преди това ни е връхлетяла егоистичната убеденост, че най-висшата ценност на света е ние да сме добре, независимо колко зле са околните.
Без съмнение познатите ви зад граница са ви разказвали в среднощните разговори по скайпа, че не общуват с българи. В приятелския им кръг има място за всякакви народности, но не и за тези, с които говорят един език, имат една вяра, често може да са живели дори в един квартал. Странно, но факт – българските общности се активизират само при посещението на някоя едрогърда фолкпевица. По време на показване на културна ценност, като някое златно съкровище, няма да ги видите да си правят селфи. Българите са едни от малкото щастливци, които разполагат с хилядолетна история. И обратно на всякаква логика не само не се гордеем с нея, а не я съхраняваме и не успяваме дори адекватно да я покажем на туристите. А някъде близо до нашата държава има подобна, която за всеки камък и всеки дървесен клон е измислила по нещо легендарно-историческо.
При една скорошна почивка на родното Черноморие, с нескрит интерес и леко възмущение наблюдавах една огромна сръбска фамилия. Забелязали ли сте как сърбите ходят на море? Заемат почти половината плажна ивица, защото освен родителите на Йован, с младите курортуват и родителите на таткото, родителите на майката, наличните братя, сестри и братовчедки, в комплект с мъжете, жените и децата си, нерядко и с някой съсед от съседната къща, с който на висок глас се смеят при всяко „гениално“ изпълнение на отрочетата си. Не е задължително да са сърби, може и румънци, македонци, че дори и руснаци. Няма да задавам неудобния въпрос вие в кой клас за последно делихте една плажна ивица с родителите си.
Казват, че е достатъчно да почукаш на една еврейска врата където и да е по света и да кажеш, че майка ти се казва Сара, за да получих топла храна и покрив над главата си. Хората априори приемат, че щом в жилите ти тече тяхната кръв, си един от тях. Вие дали бихте пуснали някого в дома си, разчитайки на факта, че майка му се казва Пенка? Аз лично не.
Блокът ни ще си остане несаниран точно поради факта, че не успяхме да се обединим. Дори и да не прилича на виетнамските общежития с по 10 апартамента на етаж, се оказа, че съседите ми не могат да си стиснат ръцете за елементарни неща като например кой да ни представлява в общината и защо трябва да се направи обща подписка. На пръв поглед нещо елементарно се превърна в истинско бойно поле с размяна на обиди, обвинения и откровени заплахи. Страстите се успокоиха, едва когато всеки тресна вратата зад гърба си и се прибра в собствения си, останал на произвола на времето апартамент. Ще си се санираме поединично, когато нещата станат съвсем нетърпими.
Историците казват, че нежеланието да сме част от една общност, е следствие от дългото робство и възможността да те хванат по-лесно, ако на врата ти са се увесили още поне десетина роднини. По-лесно се бяга, когато сте само двама-трима. Не съм убедена, че точно това е причината. Защото, когато става въпрос за омраза, моментално можем да се съберем за отрицателно време и за още по-отрицателно от една група да се разцепим на поне 3.
Две жени правели приятелство, а при три ставало въпрос за заговор може и да е смешна констатация, но е напълно вярна. Жените можете да ги замените със съсед, приятел, колега, далечен роднина. Резултатът ще е същият – спасението на давещия се е в ръцете на самия давещ се.
Няма никакъв шанс по майчина линия да съм еврейка, независимо от факта, че повечето жени от семейството ми носят имена, започващи със „С“. Колкото и червена да е косата ми, нямам причина да искам някой да ми подаде ръка в тежък момент, защото някой от дядовците ми се е казвал Моше. И въпреки това оставям с вярата, че където и да ме запрати животът, светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Все ще се намери някоя добра жена, която ще ми подаде лъжичка смокиново сладко и ще ми налее една чаша вода. Или просто ще ми предложи да си почина под сянката на дървото в двора й, докато ми маже филия пресен хляб с масло. И тази жена ще носи някое красиво българско име, ще е познавала някой от дядовците ми или от години ще е мечтала в непознатата страна да срещне някой, който да говори майчиния й език. Някой, който няма да се срамува, когато получава колет с лютеница и суджук на работното си място в шикозен офис в центъра на Лондон.
И да се гордеем, и да не се гордеем, ние сме българи. Затова е по-добре да се гордеем.
