Но когато говорим за мястото на нашата планета, обитавано от хора, което е най-мокро, включително признато от Гинес, отговорът е селце – сборище от колибки, наистина – в североизточната част на Индия. То се казва Масинрам и се намира на плато на около 1500 метра, от което се открива гледка към Бангладеш. В това селце средногодишните валежи са около 12 000 мм (за сравнение, в планинските райони на България, средногодишните валежи са максимално 1400 мм, а в равнините и падините – 500-550 мм).
Най-мокрото място на Земята е изключително богато на водопади и интересни пещери, изваяни от водата. Освен това, неизненадващо, природата е изключително зелена и буйна.
В това кътче на земята се пораждат интересни проблеми, които си намират интересни, иновативни решения. Заради изключителното количество валежи, повечето материали, от които хората биха построили мостове, биха били неподходящи, защото биха ръждясали или изгнили. Затова като заместител местните използват самите корени на вековните Индийски „гумени” дървета (Indian rubber trees), които биват връзвани на възли и превеждани през времето над реки и потоци в района, за да се захванат за почвата от другата страна. Така те се превръщат в структури, които биха издържали на изпитанията на климата. Наричат ги „живи мостове” и въпреки че са необходими десетилетия, за да се построят, след това те могат да издържат по повече от половин хилядолетие.
Но мястото крие и голям парадокс. Въпреки, че притежава титлата за най-мокро място на Земята, валежите в Масинрам са концентрирани в няколко месеца. За разлика от тях, през месеците от декември до февруари, когато не пада почти никакъв дъжд, селцето е прекалено сухо, а на жителите е трудно да намерят дори вода за пиене.