Връх Мургаш се намира в Западна Стара планина, висок е 1687 м и до него водят само черни пътища. За четири-пет часа пеша се стига от град Бухово до върха. От село Чурек разстоянието е три часа, пътят е по-кратък, но доста по-стръмен. На половин час под върха се намира и хижа “Мургаш”, но през последните години тя не приема хора. През лятото край поляните на върха преминават стада полудиви коне, често спират джипове на ловджии и любители на офроуда, през върха преминава и международният пешаходен маршрут Ком-Емине.
През зимата обаче, а понякога и през ранна пролет и късна есен, когато времето все още е капризно, върхът и всичко наоколо принадлежи на метеоролозите. Тогава рядко някой случаен човек се качва горе. Така на метеорологичния наблюдател се пада честта да остане сам на върха за период от две седмици и цялото това време може да употреби както си иска – да се разхожда по поляните, да рисува, да чете книги, да готви и да си пече хляб, да си говори сам, да вземе жената и децата на върха, да покани роднините си или просто да съзерцава залеза или изгрева. Единственото условие е през три часа да прави наблюдения и да предава телеграми. Имам предвид – през три часа в денонощието. През цялото време. Независимо дали е ден или нощ.
И така – какво правят метеоролозите?
С две думи – гледат облаците. Буквално. Някои са млади, други по-възрастни, някои се качват с деца и жени, други остават сами на върха за почти месец. Някои карат ски между метеорологичните наблюдения (Николай например), някои медитират, трети берат горски плодове, други предпочитат да седят пред компютъра и да влизат във форуми, в скайп или просто да четат новини в интернет (Виктор от време на време). Хора като Николай, който по призвание е художник, могат да оценят какво предимство е да работиш в планината – с цялата самота и красота наоколо.
„Трябва да си малко темерут, за да работиш тази работа. Но и толкова да обичаш планината, че някои неща хич да не ти правят впечатление”, казва той. През последните години условията горе не са се променили много – освен, че тук вече има интернет. Само до преди две-три години изпращането на телеграмата ставаше единствено чрез радиостаниция, спомня си Николай.
„Тук, Сокол, чува ли ме някой?”, питаше в ефир метеорологичният наблюдател от Мургаш“, разказва Николай. След като няколко пъти приемникът изпуква, се получава и задължителният отговор: “Централа на Сокол, слушам те, диктувай.”. Едва тогава метеорологичният наблюдател започва да диктува: “Сокол на Централа – 16201 15600 11989 41808 10066…”
Николай разказва, че по този начин се е работило до преди 6-7 години и на останалите високопланински метеорологични станции – на Черни връх във Витоша, на връх Ботев в Стара планина и на връх Мусала в Рила. Само дето позивната е различна. Колкото до това какво значи „позивна”, това е секретното име на всяка една станция. Ако всичко това звучи много конспиративно – прави сте. По време на комунистическия период е в сила правилото, че не трябва да се използват истинските имена в радиофира, а вместо тях да се ползват позивни, които да заблудят противника. Дори когато става въпрос за информация за времето в момента.
И така, метеоролозите на връх Ботев отговарят на името “Ястреб”, метеоролозите от връх Мусала се обаждат на “Орел”, а тези от Черни връх – неизвестно защо, са получили името “Чайка”. На връх Мургаш пък живее “Сокол”.
Виктор сочи календара и пресмята още колко дни му остават на върха. Сега е началото на смяната, така че му предстоят още две седмици живот във високото. След това ще застъпят другите колеги. След това следващите. След това отново е негов ред.
Утешава се с мисълта, че поне сега баща му е с него, а тази събота и неделя ще дойде и приятелката му на гости. Тя е студентка, има и други задачи и не може да се качва горе през седмицата. Проблемът е, че през зимата гостите обикновено намаляват драстично. Но в планината е така – до метеорологичните станции при соколите, ястребите или орлите, се стига само по черни пътища или пътеки. Хората, които работят по върховете, често минават разстоянието пеша и са свикнали да бъдат изолирани от света в продължение на седмици.
Може би това вече не е съвсем точно, защото от няколко години на върха има интернет връзка и доколко човек ще се чувства изолиран от света зависи от гледната му точка. Иначе романтичните времена на връх Мургаш още не са свършили – на върха все така няма ток, липсва и вода. Все още водата се носи на гръб от изворче, което се намира 500 метра под върха.
За битови нужди метеоролозите използват дъждовна вода – тя се събира в щерна през цялата година. През зимата технологията за набавяне на вода за къпане е малко по-различна – метеорологът излиза през прозореца, прави десет крачки и отрязва с голям нож няколко буци сняг. После ги разтопява в големи казани на печката и се радва на рядкото удоволствие да се къпе със снежна вода. Ники дори се шегува, че манекенките само могат да им завиждат за тези изтънчени SPA процедури.
Иначе животът на върха е цяла поредица от контрасти – след тази екзотична баня, човек би предположил, че животът на върха е спрял някъде през XIX век.
В околностите:
Мургаш върви „в пакет” с още няколко особени имена – Чурек, Лесков дол, Ябланица, Огоя, Потоп, Врачеш, Желява и Елешница. Списъкът може да бъде и по-дълъг, но това няма значение, защото една част от тях са селца, неотбелязани на картата. Други са по-популярни, понеже край тях минава магистралата, а трети са просто махали, които са се изгубили сред високото. Общото е, че оттук тръгват редица горски пътища.
Разстоянията от Врачеш, Чурек или Желява до върха варират от три до пет часа ходене пеша, което си е една добра почивка. Всичко зависи от темпото и след време се оказва, че разстоянията са нещо твърде субективно. Когато човек тръгне с голяма група от 10-15 души, 8 часа са добро време, в което влизат всички почивки по трасето, обеди и леки закуски, заглеждане по пейзажите на стръмните участъци и спорове откъде да се мине.
Ако се тръгва от Врашеч, врачешкият манастир „Св. 40 мъченици“ също е на път. Там ще ви посрещнат 4 жилищни сгради и красива еднокорабна черква. Манастирът е девически, няма възможност за нощувка, но пък разходката дотам си струва.
В южните склонове на Мургаш се намира и друг манастир – елешнишкият „Успение Богородично“. Той е най-стар – основан е през ХV в., разграбван е няколко пъти, после е възстановяван, бил е постоянно действащ от 1820 г. допреди двайсетина години. В църквата са запазени красиви стенописи, най-ранните от които датират от ХVІ в., а най-късните – от 1864 г. Манастирът също е обявен за паметник на културата и това му личи – в момента централната сграда е обхваната от мухъл и се руши, но пък има пазач, който охранява комплекса денонощно.
