Въпреки че не е истински замък, нито е изработен от корали, това е едно невероятно постижение на един единствен човек – латвийският емигрант Едуард Лийдскалнин. Повече от 1000 тона седиментни скали (оолит) са изваяни в различни форми, включително от тях са изработени стените, вратите, маси, столове, полумесец, чешма и слънчев часовник.
Оолитът е варовикова скала, широко разпространена в цяла Флорида и се намира на сантиметри под почвения слой. Забележителното при строежа е на този замък е, че скалите са толкова точно издялани, че са съединени без хоросан. Замъкът е ограден от колони, тежащи по 8 тона, които са така добре са напаснати, че през тях не може да проникне слънчев лъч!
През 1992 г. ураганът Андрю, който е определен като ураган от най-висока степен, нанася огромни щети в цяла Флорида, но не успява да засегне ни най-малко величествената конструкция. „Вие сте на път да видите инженерно чудо, което е сравнимо със Стоунхендж и Великите пирамиди на Египет!“, гласи реклама от сайта на комплекса и с пълно основание.
„Кораловият замък” озадачава учени и инженери още от откриването му през 1923 г. На пръв поглед изглежда, че построяването на замъка, първоначално наречен Парк “Скални врата”, е научно необяснимо.
Колкото и странно и невероятно да е това място, неговата история е също толкова невероятна. Едуард Лийдскалнин е беден латвийски емигрант, за когото историята разказва, че бил изоставен от 16-годишната си годеница Агнес и то в деня преди сватбата. Отритнат от голямата си любов, той искал да докаже не само на нея, но и на света, че може да направи нещо забележително, въпреки бедността си и едва четвъртокласното си образование. И се е справил наистина блестящо! Романтичната история на този слабичък, тежащ около 50 кг и висок 160 см мъж, който само с двете си ръце успява да построи този величествен паметник на изгубената си любов, вдъхновява Били Айдъл да напише песента „Sweet Sixteen“, както Едуард наричал своята любима.
С разбито сърце и дълбоко наранен, той бяга в Америка, където почти веднага се разболява от туберкулоза, от която се излекува, както сам казва, с помощта на магнитни сили. Но прекараното заболяване го кара да се премести във Флорида, където климатът е по-подходящ за него. Едуард Лийдскалнин работи съвсем сам по построяването на замъка в продължение на почти три десетилетия – от 1920 година до смъртта си през 1951 година. Невероятно е да си представим, как той е премествал и дялал огромните скални блокове, като е използвал само ръчни инструменти. Лийскалин идва от семейство на каменоделци в Латвия и се предполага, че оттам вероятно е придобил някои умения, които е използвал за построяването на замъка. Това обаче отново не обяснява извършената непосилна и мистериозна работа.
Освен с внушителните си размери и солидната си ограда, паркът ни смайва още с влизането през вратата. В продължение на десетилетия каменната стена се затваря с перфектно балансирана каменна порта, която въпреки теглото си от 9 тона и днес лесно се отваря дори с един пръст. На какъв принцип точно работи остава загадка до 1986 г., когато спира да се движи. За демонтажа й били необходими шестима души и 50-тонен кран. Когато е свалена, е установено, че Едуард е пробил дупка по цялата височина на вратата, в която е поставен обикновен метален лост. От наслагването на ръжда по него вратата спряла да работи, но след елементарно смазване, отново се задействала.
Също така забележителни са и много от формите и резбите на замъка. Сред тях има кула със стени от 8-метрови каменни блокове, която служи като жилище, точен до 2 минути слънчев часовник, 30-тонен телескоп, поставен върху кула, 22-тонен обелиск, барбекю, кладенец, чешма, 3-тонен люлеещ се стол, както и множество мебели – сърцевидна маса, маса във формата на Флорида, 25 люлеещи се столове, столове, наподобяващи полумесеци, вана, легла, трон, внушителен блок, представляващ Луната и останалите планети от Слънчевата система, в който само Юпитер и Сатурн само тежат по 23-тона всеки.
Едуард прекарал над 28 години в строителството на замъка, работейки през нощта и то съвсем абсолютно сам, без да позволи на никого да му помогне или да наблюдава строежа. Тази секретност естествено дава храна за много слухове и спекулации. Няколко съседски деца твърдят, че са станали свидетели на „летящи скали”, които плували във въздуха като балони. Други съседи твърдят, че е премествал камъните с помощта на звукови вълни, защото са го виждали да пее на скалните късове.
Лийдскалнин закупил първоначалния терен от Рубен Мозер, чиято съпруга му е помагала, докато боледувал от туберкулоза. Отваря парка през 1923 г. като туристическа атракция с вход 10 цента и често лично им развеждал туристите, за да ги въведе в своя фантастичен свят.
По това време Флорида сити бил слабо населен град. През 1936 г. той решава да премести замъка, за да запази уединението си, тъй като в съседство започва строеж на група сгради. Едуард прекарва три години, за да премести всички структури от първоначалното им местоположение, 16 км на север от Флорида сити, до сегашното им място в Хоумстед, Флорида. Установено е, че самият Едуард не притежавал дори кола, а само едно шаси от стар камион, на който сложил две релси, на които товарел скалите. За помощ викал свой приятел с трактор, на който закачали вече натовареното шаси. Скалите той товарел съвсем сам, за да не види никой по какъв начин ги повдига и съответно после как ги разтоварва. Лийдскалнин никога споделя с никого как е построил замъка, на многобройните въпроси отговарял с намеци, че той е знаел тайните, използвани за изграждане на древните пирамиди – „Това не е трудно, ако знаете как!”.
Когато се разболява през ноември 1951 г., той оставя бележка на входната врата на замъка „Отивам в болница“ и взема автобуса за Маями. Умира двайсет и осем дни по-късно на пиелонефрит (б.а. бъбречна инфекция) на 64-годишна възраст.
Единствените писмени сведения, които са намерени след смъртта на Едуард, са петте брошури, които той пише: „Книга за всеки дом“, която съдържа размислите му върху битови и политически теми и естествено „Sweet Sixteen”. Другите му трудове са озаглавени „Магнитните токове“ и „Минерален, Растителен и Животински свят“, които съдържат неговите вярвания за цикъла на живота. Тези брошури са достъпни и днес в магазина за подаръци на атракционния комплекс „Кораловият замък“.
През десетилетията са се появявали много теории и истории около Лийдскалнин и начина, по който той е построил своя замък. Някои твърдят, че е успял да овладее левитацията и е премествал многотонните блокове чрез левитация. Според други е разполагал с непознати психични сили, среща се дори теорията, че е получавал помощ от извънземен разум, или, че е премествал камъните чрез звукови вълни. Други завладени от историята му предполагат, че Лийдскалнин е имал тайнствени познания за магнетизма и така наречените „земни енергии“, както и че дори е използвал антигравитация.
Колкото и примамливо да е да видите удивителния парк през воала на мистерията, в действителност ние знаем как е построен замъка. Създаване на структура като „Кораловият замък” днес със сигурност би могъл да се осъществи в рамките на няколко месеца със съвременно оборудване, специалисти и модерна техника. Но Лийдскалнин е работил сам и то с помощта на прости инструменти като търнокопи, лебедки, въжета и макари. Самият Лийдскалнин е казвал, че го е построил с много упорит труд и с помощта на лостове. В замъка са изложени инструментите, които е използвал, както и няколко стари снимки, които изобразяват големите стативи, шайби и лебедки, които е използвал, за да задвижи блоковете. Въпреки че дяланите каменни плочи са големи, те всъщност са по-леки, отколкото изглеждат, защото скалата е пореста.
Макар че е работил сам, той не е бил отшелник, имал е приятели, с които се срещал често. Орвал Ъруин е не само негов дългогодишен приятел, но и строителен предприемач със задълбочени познания в строителството. Ъруин полива със студена вода любителите на паранормални теории, като през 1996 г. написва книга с вдъхновяващото заглавие „Мистър Можещ не е мъртъв!”. В нея той описва историята на построяването на замъка и чрез снимки, чертежи и схеми, показва как е построен. Той приема паранормалните теории за обида към упоритата работа на своя приятел. Може да е романтично да вярваме, че старият, нещастно влюбен латвийски емигрант, който е посветил живота си построяването на „Кораловия замък“, го е построил с тайнствени знания, изгубени технологии, или свръхчовешки сили, но е успокояващо да знаем, че той го е построил чрез търпение, решителност и упорита работа. И че човешкият талант е способен на велики дела.
„Кораловият замък“ функционира като музей и в наши дни, а потокът от любопитни туристи все така не стихва. Защото и днес предизвиква уважение вдъхновението, което може да накара човек да прекара 28 години от живота си, посветен на един идеал! Несподелена любов? Или демонстрация на древните знания за овладяване на гравитацията? Или може би просто човешка решителност? „Кораловият замък” продължава да е загадка и до днес за тези, които го изследват.
