Трябва да си го представи човек – селото се намира там, където няма нищо. На края на географията, във възможно най-забитото място, в най-долния ъгъл на картата. От едната страна има хълмове и долове, от другата – пак същото. Границата минава някъде между баирите на Осоговска планина, но е трудно да се различи кой склон е български и кой македонски. Между тях има само черни пътища и къщи, които се разпадат под собствената си тежест.
Село Ветрен се намира на 30-35 км от Кюстендил, споменава се още през 1576 г. в турските регистри. Преди Освобождението населението достига до 500-600 човека. Сега само шест души живеят в селото, разпръснато на двайсетина махали. По-късно границата разделя селото на две – отсреща, в Македония, също има село, което се казва Ветрен. Когато човек се качи върху хълмовете, вижда, че македонските села са големи и до тях водят широки пътища. От тази страна на планината обаче пътища никога не е имало, но както разбираме, камионите ЗИЛ 157 това не ги спира.
Обезлюдяването на това място не се случва за първи път. Според историческите книги през XVII век, когато започва усиленото помохамеданчване в този край, хората бягат оттук и селото може би пак е изглеждало по този начин за стотина години. Едва през ХVІІІ век хората се завръщат, но вече не се събират на едно място, а всеки род оформя своя махала из гънките на планината. Когато хората живеят на подобни отдалечени от църквите места, обикновено си създават свои оброчища – място, което почитат и идват да запалят свещ направо върху камъка, под небето. Във Ветрен някои от махалите са отдалечени на по 10-15 километра една от друга. И почти всички са обезлюдени. Според сметките, които правим, излиза, че на две-три махали се пада по един жител. Мъжете, които ни слушат, са още по-скептични.
„Даже по-малко са хората. Повечето са старци, след няколко години тук вече няма да има никого. Тук вече никой не идва. Ние сме тук за месец, после си тръгваме и след нас не остава нищо”, обяснява ни другият мъж, който знае къде се намират оброчищата. Той казва това напълно сериозно, без грам литературно преувеличение, но на фона на тежките руски машини, натоварени до горе с огромни трупи, думите му звучат малко страшно.
„И на мен ми е жал, какво си мислите. Аз съм от този край“, накрая заявява мъжът и ни обяснява как да стигнем до кръстовете.
В този край оброчищата са малко по-различни. Да, пак става въпрос за свещени места, отдалечени от селото, отбелязани с култови знаци – големи скали, кръстове или колони. Пак хората почитат на това място светец или правят курбан на определен християнски празник. Но да сте чували другаде за каменен купол, издялан от камък, който се използва за кръщене сред природата?
Тук има такова място и се нарича „Кръсто-блато”. Каменният купел и кръстът се крият в сянката на огромно дърво. До преди двайсетина години там все още са се правели курбани. Днес никой не ходи до кръста, но хората си знаят, че мястото е свято. Мъжът ни разказва, че преди десетина години един от местните хаймани се облекчил в купела, а наказанието не закъсняло. „Тези места са свещени. За всяко си има легенда, но вече няма кой да ги помни тези неща. Хора няма, бабите не останаха, за да ги разказват тези приказки. А не върви ние, големи мъже сме, ние да разказваме такива неща”, казва мъжът.
В покрайнините на село Ветрен има и оброчен кръст с височина почти 3 метра. Намира се до отдавна обезлюдената махала Дамянците. Оброчището е наречено „Очовден”.
„Повечето хора си го знаят с името „Кръстати Камен”. И не е в махала Дамянците, а в Пръдловците”, твърди същият човек, при това съвсем сериозно. „Не знам какво пише по книгите, но онези къщи са на Пръдльовците, така си ги знаят всички тук.” Не питаме кои всички – просто няма смисъл.
Мъжът накрая ни казва, че работата го чака, сочи ни с ръка пътя между баирите и ни обяснява ни как да стигнем. Накрая между другото ни казва: „И да знаете, големият кръст иманяри го събориха миналата година.”
Огромният кръст наистина е полегнал върху морената зад него. Всичко наоколо е разкопано, а при падането камъкът дори се е пукнал на две. Но и така изглежда внушителен – височината му е 2,60 м, а широчината 2,10 м. Предположенията са, че е направен от местен камък още през VІ век, на мястото, за което се е вярвало, че е свято и преди това е било езическо светилище. Според други учени кръстът е средновековен, но и те не могат да кажат защо местните хора са го издялали с такива внушителни размери. От Регионалния исторически музей в Кюстендил ни казват, че до преди десетина година на Очов ден – 19 октомври, местните хора са се събирали при кръста, за да правят курбани.
Самото светилище представлява невисока скала, върху която има издълбани многобройни кладенчета, канали, кръгли отвори и улеи, за които може да се спори дали са били използвани от тракийските жреци за ритуални жертвоприношения или просто по скалата е текла дъждовна вода. Около скалата са се надвесили дървета и храсти и тя почти се е сляла с пейзажа.
Същото може да се каже и за махала Пръдльовците – тук клоните на дърветата се прекършват под тежестта на плодовете, които няма кой да обере, къщите са се наклонили на една страна, а от покривите им са израсли дървета. Сигурно така е изглеждал и онзи замък от приказката за Спящата красавица, когато храстите и дърветата се обвили около него. Само че тук не се знае какво ще остане след този стогодишен сън.
На връщане дървосекачите ги няма. Наоколо е тихо, камионите са разтоварени и човек може да си помисли, че те от годни вече не се движат.
Каньонът Шегава и реката, която се крие
Съвсем наблизо – в района на Кюстендил, близо до село Раждавица, има още едно място, което си заслужава да се види. Става въпрос за каньона Шегава, който е незаслужено пренебрегван и е познат предимно на местните хора. А си струва човек да надникне сред скалите, за да види дивите пейзажи, пещерите и водопадите.
Като казвам водопади – не очаквайте нещо грандиозно. Когато се говори за река, човек не трябва да очаква, че непременно ще има и вода. В момента, в който река Тлаката влиза в каньона, нейните води изчезват под земята и се появяват едва в края. Вода – или по-скоро малки ручейчета и жаби – има само през пролетта, когато се топят и без това малкото снегове на Конявската планина. През каньона протича вода и в още един случай – когато завали напоителен дъжд, затова не е хубаво поройните дъждове да ви заварват между скалите.
Най-подходящото време за разходки тук е есента – мястото не е толкова обрасло, а долината на река Тлаката е също толкова живописна. От едната страна на долината има живописна група скали, с малки ниши в тях, колкото да привлекат вниманието, а от другата страна – склон с подивели храсти и ниски дървета. Най-близкото скално образувание, което се вижда в долината на Шегава, се нарича “Самотника”. След него пък се намира скалата с красноречивото име „Тутунярнико“. Под нея можело все още да се открият парчета керамика. Скалните образувания на върха са наречени Шишмановите войници, а първият водопад в каньона носи гръмкото име Падалото.
Дори реката да е пресъхнала и водопадите едва да текат, каньонът е забележителен с това, че на места скалите се стесняват до метър-два и ако протегне човек двете си ръце може да ги докосне. Реката през повечето време тече под земята и ни позволява да се разхождаме по сухото речно корито.
Според легендата някога тук имало село на име Златина. Може би в легендите има доза истина, защото през 60-те години на миналия век се говорило усилено за разкриването на златна мина в района на местността Златина. По-късно проектът е забравен.
Според легендата през 1330 г., на Спасов ден се е състояла Велбъждката битка между войската на сръбския крал Стефан и българската войска на Михаил III Шишман. Българският цар се обърнал за помощ към населението на Златина, но местните хора отказали да се включат в битката. Затова царят проклел златното село да се покрие с ръждата на времето. По-късно хората от Златина преместили селото си в ниското на входа на Земенското дефиле – според легендата това е днешната Раждавица.
Впрочем до 1989 г. официалното име на селото е Ръждавица и всички обяснения сочат, че името идва от думата „ръждав“ – заради червеникавия, почти ръждив цвят на почвата в района.
През 1989 г. с поредния указ на Държавния съвет село Ръждавица е преименувано на Раждавица – от глагола „ражда“. И така се съчинява нова легенда, според която името идва от плодородната земя в района, в която се ражда всичко
