Уважаема госпожице Коледа, Весела – ако позволите да се обърна към Вас на малко име. От сърце Ви моля тази година да ми изпратите неизчерпаемо търпение и два стомаха. Ако първото ми желание е прекалено банално и не заслужава да бъде изпълнено, то поне се надявам с второто да не ударя съвсем на камък. То е искрено, неподправено и дремещо в мен от миналата година, когато разбрах какво означава да се натъпчеш „до козирката“. За добро или за лошо съдбата ме е дарила с прекрасни роднини от женски пол, които са несравними кулинарки. За добро, защото няма никакъв шанс някой роднина да умре от глад. За лошо, обаче, може да си отиде от преяждане.
В стремежа си да не обидя нито една от тези жени, всяка от които беше прекарала сумарно около седмица пред печката в поредната кулинарна импровизация, се заредиха едни безкрайни маси. Мисля, че дори в съня си не можех да се отърва от онези чисто нови сатенени червени покривки със зелени елхички, които не могат да се различат под редицата от претрупани чинии. То си е направо един маратон – влизаш, сядаш на масата, незнайно как успяваш да опиташ от всичко, хвалиш гозбата, ставаш и тръгваш към следващата трапеза. И така в продължение на няколко дни, не би било пресилено да кажа, дори и седмици.
Само ние и италианците се обиждаме, когато в чиниите на опитващите храната остава нещо неизядено. Подозирам даже, че един истински италианец би могъл все пак с благородство да ви прости, че не сте успели да си изядете цялото кило паста. Но една българка никога не би забравила кръвната обида от сорта на „Това ще го пропусна“. То е равносилно на попадане в черния списък на гостите и заклеймяване вовеки на всеки ваш опит да спасите стомаха си от пръсване.
Весела, пиша Ви това дълго писмо, тъй като отсега предусещам поредното празнично дежа-вю. Смятам даже с цената на нечовешко усилие да се скрия вкъщи и да сложа на профилната си снимка надпис: „Празникът не минава през стомаха“. Може да го лепна и на входната врата, ако някой притеснен реши, че трябва да ми остави 2-3 тави с нещо за духа и тялото. Основно за тялото, за духа остава да си се храни сам.
При последното изпращане на поредната приятелка, тръгнала да си търси късмета по широкия свят, ръката ми почти се разтегли с някакви сантиметри от влачене на претъпкания й куфар. На безмълвните ми опити да проумея що за чудесии е решила да нарами и кому са нужни подобни инквизиции, тя ми отговори, че си е взела тритомник с рецепти, подарен от майка й. Отдъхнах с облекчение, че не е повлякла цялата наличност от тенджери, тигани и форми за кексове, защото това би означавало да наемем отделен самолет за свръхбагажа.
От чистото и неподправено празнуване с лично опаковани подаръци и малки изненади, съвременният човек се е отдал буквално на един кулинарен триатлон, в който гледа само да не изтърве вилицата. Да не дава Господ да ти свършат корите за баница или яйцата! Апокалипсис се преживява, такъв срам не се забравя!
Докато пиша на Весела, в съзнанието ми изникват една след друга картините от последното предпразнично пазаруване. В тъмнината на нощта ставам в полусън и с половин око съзирам безкрайния списък с покупки. Дори и в съня си мозъкът ми сигнализира, че точно там, на третата страница в четвъртата колона, нещата не са съвсем изпипани. За да не ми се налага да преписвам целия ферман наново, в скоби започвам да изброявам вариантите на възможните продукти. Оставям химикалката и с лекота в душата се отпускам блажено върху възглавницата. На сутринта не мога да разчета и ред от писанията си и просто пазарувам по спомени от предишната нощ.
Разбира се, повече от неуместно е в тържествената нощ да се подредите семейно пред празните чинии и да се надявате празничното настроение да ви връхлети с пълна сила. Хубавата храна е като скъпоценно бижу – винаги ще се открои и ще придаде на вечерта неповторим аромат. И все пак най-важното е да споделите не храната, а емоцията си, да ви е пълна душата, а не да е претрупана масата.
Скъпа Весела, Вие как се справяте с преяждането? Канят Ви в толкова домове, хиляди умели домакини се надпреварват да Ви очароват с кулинарните си шедьоври… Май не пиша на Весела, а задавам на себе си тези въпроси. В глобален мащаб по света от недохранване умират много повече хора, отколкото са жертвите във войните. Колко храна изхвърлихте днес? А колко ще изхвърлите по празниците.
Според една поговорка, ако е достатъчно, трябва да остане. Предполагам, че авторът на тези мъдри слова не е имал предвид да остане почти двойно повече, само и само да се окаже, че има допълнително. От веселото изкарване до оливането има само една крачка.
Най-вълшебният празник е там, където има смях, усмивки и топли думи. Точно там, където усещаш, че си с любимите си хора, че искаш този миг да остане в съзнанието ти без нито една редакция, без изтриване и без добавяне, без поправка.
Уважаема Весела, всъщност бих искала да те помоля тази година да не изпълняваш желанията ми. Те са толкова многолики и разнообразни, че когато едно бъде изпълнено, на неговото място се настаняват поне още пет. Което означава, че твоят работен график ще бъде запълнен за година напред. А нещата са толкова прости.
Затварям очи и си представям как в най-великолепните дни от последния лист на календара никой не препуска от магазин в магазин с лист в ръка, няма изнервени двойки, които си крещят, че са забравили канелата и орехите, няма напрегнати майки, за които честта на семейството зависи от размера на поредното блюдо. Няма препълнени с храна кофи, които биха могли да изхранят поне половин бедстващ от глад район.
Въздухът е изпълнен с почти детско очакване с какво ще те изненада любимият човек и дали твоята изненада ще му допадне. С напрегнато преценяване на най-удобния момент, в който да успееш да опаковаш подаръка така, че никой да не разбере къде си го скрил. И една великолепна трапеза, на която има точно толкова, колкото трябва.
Весели празници!
