Когато последният лист на календара покаже, че вече е време за празник, започва да мирише на канела и ванилия.
Докато можех да минавам права под масата, обожавах да хапвам от суровото тесто, приготвено след час да се превърне в сладкиш. Сега забранявам вкъщи да се яде същото това тесто, завещавано като рецепта от всички скъпи жени в рода ни. Забранявам и правенето му, защото малките детски ръце обичат брашното и захарта да се леят навсякъде.
Именно тогава, обаче, се сещам, че забранявам в правенето на сладкиши да се включва детето ми и не само преди Коледа. Изобщо, гледам да си спестя един кекс и едно трудоемко чистене.
Вече не купуваме истински елхи – не искам да прахосмуча иглички поне до другата година. Като едно истинско био семейство, опазваме гората от изсичане и залагаме на изкуствените. И по възможност избягвам да слагам истински стъклени топки. А и котката има доста сериозно влечение към тях.
А всъщност дълбоко в себе си усещам, че нито разхвърляната кухня, нито потрошената украса, са причина за забраните ми. Причината е в първите N броя години, в които първо вярвах, че има дядо Коледа, после се правех, че вярвам, а сега си налагам да вярвам.
Добрият старец не е задължително да е закръглен, белобрад и с очила. Може да е под формата на приятелско рамо, съвет, подарък от сърце, усмивка от непознат.
Дядо Коледа не е нищо друго, освен едно мило пожелание да си здрав и в миговете на щастие, а и в тези на тъга, да имаш на кого да повериш сърцето си. Няма такова понятие като чудеса по Коледа. Самият живот е едно голямо чудо, защото е пъстър като дъгата. Понякога несправедлив и груб, и все пак достатъчно хубав, за да се живее пълноценно.
Познавам хора, които подаряват огромни подаръци по задължение. Техните кашмирени шалове не топлят, а направо бодат. И най-скъпите им бонбони засядат на гърлото.
Познавам и такива, които нямат много, но успяват да усмихнат деня ти само с един дребен жест.
И преди да се настаня на огромната празнична маса, около която всички сме се подредили в очакване на истинското чудо, си пожелавам до дълбоки старини да споделям празника си с истински ценните за мен хора.
Да се обградиш с кофти хора и да си задължен да им купуваш подаръци не винаги означава, че нямаш реална преценка за обкръжението си. Понякога самотата също може да бъде причина да си напълно наясно, че тези, които са до теб, не са от твоята кръвна група и въпреки това да поддържаш контакт с тях, да ги търсиш, да им звъниш, и да ги поздравяваш със сълзливи картички. Жените, които носят етикета „стара мома“ бързо затварят устата на някой нахалник с обобщението, че е по-добре да си сама, отколкото зле придружена. Това е напълно вярно, когато не е празник и около теб, около отрупаната с кулинарни изкушения маса стоят само празните столове. Тогава да си сам е направо непоносимо.
Не, че не може около теб да е пълно с народ, а ти да се чувстваш сам-самичък. Сякаш като се каже „Коледа“, това автоматично означава сбор от хора и никога самостоятелно посрещане на празника. След определено количество алкохол сборът от хора просто започва да изниква като мираж, но това е само неуместен хумор.
Защо хората се плашат от самотата? Вероятно защото тогава остават насаме със своите най-дълбоки мисли и въпросите на собствената си душа. А може и да е поради наложеното клеймо, че щом си сам, задължително си самотен. Жените, които се сдобиват с дете, незабавно осъзнават, че самотата и самотността са две напълно различни неща. Те винаги са с децата си, т.е никога не са сами, но нерядко се чувстват самотни.
Надявам се да не бъда разбрана погрешно. Човек трябва да има доста объркани представи за живота, ако смята да го живее без да има с кого да го сподели. „То ако няма кой да ти трови нервите, си е пълна скука!“, казваше една семейна приятелка много години, преди най-накрая да подаде молба за развод. А когато се връщаше назад във времето и започваше да търси грешките си, се оказваше, че самата й сватба била грешка. Предпочитала да остарее като разведена, а не като никога неомъжена жена.
Сватбата също е бягство от самотата и скуката. А може и да е доказване за пред роднините – „Вижте ме, има кой да ме вземе!“. Един пръстен може да промени цял живот. На него всяка жена трябва да има поне един камък. Преди да го приемете, хубаво го огледайте, дали не е обикновено стъкълце. Бижутерите казват, че ако зад камъка има дупка, а не е затворен с плътно злато, значи е истински. Виждам ви как си сваляте бижутата и проверявате дали всъщност преди 25 години не сте се дали ей, така без нищо. Нищо, винаги може да смените камъка с нов. А може и мъжа – въпрос на личен избор.
Има и едни други камъни, които съвсем успешно заместват човешките сърца. Без да си затварям очите мога да се сетя поне за петима души от моя кръг, които, без да им мигне окото, могат да отрежат някого така рязко, че направо тръпки да те побият. Едната ми приятелка със сигурност вовеки е вкаменила сърцето си, след няколко интимни бури. Сега се търси онзи майстор, който с емоционален чук да разбие вкаменелостите. Ще оставя и телефон за връзка.
Честно казано не съм сигурна какво предпочитам – да събирам отломките от разбитото си сърце или изобщо да не се тревожа за него, защото то е студено и непробиваемо, истински камък. Не е ли ранимостта точно това, което различава човека от студения къс, който може и да затиска злото, но може и да бъде използван за чупене на прозорци, илюзии, глави.
И понеже сега е време за притчи и поуки, нека ви разкажа една история. Имало един човек, който през целия си живот желаел само три неща – да има хубава работа, да срещне добра жена и да бъде известен. В една мразовита сутрин той бързал за интервю за работа. По пътя, обаче, точно пред офиса на фирмата, един мъж го помолил да му подаде ръка, защото се подхлъзнал на леда. Човекът го подминал и продължил за интервюто, което се оказало пълен провал. След време, докато се прибирал към дома си, същият този мъж с трите мечти случайно попаднал на една улична трупа актьори. В края на представлението една грозна старица се приближила към човека и го попитала дали има нещо против да пият заедно чай. Мъжът се извърнал рязко и заявил, че е прекалено зает. Минали години, човекът бил самотен и без работа и докато отключвал входната си врата, една разстроена жена плачела на пейката. Той я погледнал и отново й обърнал гръб. След дълго и тежко боледуване мъжът се преселил в Рая. Тогава той попитал Бог защо не му е позволил да осъществи трите си мечти. И Бог рекъл: „Пратих ти знак, но ти не го разчете. Мъжът, който лежеше на леда, беше директорът на фирмата, в която ти искаше да работиш. Беше достатъчно само да му подадеш ръка. Ужасната старица беше превъзходна млада актриса, гримирана до неузнаваемост. Тя те хареса и реши, че може да те приеме в сърцето си, но ти й обърна гръб. А разстроената жена на пейката пред вратата ти беше известна писателка. Една твоя топла дума щеше да утеши неспокойната й душа. Писателката щеше да разкаже за срещата си с теб в книга, която щеше да изпълни и третата ти мечта. Всичко, което се искаше от теб, беше просто един мил жест.“
Забравихме да общуваме помежду си. Да си говорим, да се изслушваме, да си споделяме. Нека не обвиняваме само технологиите за това. Гледката на хора, които стоят на една маса и не си разменят и дума, защото чатят помежду си с телефон в ръка, е не само плашеща. Тя е сигурен знак, че там, някъде, между натискането на клавишите и поредното селфи, сме забравили за най-важното човешко качество – да покажеш, че имаш сърце. И да го направиш, без да имаш нужда от хиляди лайкове.
