Обичайните заподозрени всяка събота и неделя оставят колите на Бай Кръстьо на Витоша и отиват към Комините. Или поемат по посока гара Лактник в Искърското дефиле, или към скалите над Враца. Или от време на време – към Боженишки Урвич, защото това е най-близката възможност около София да се катери на пясъчник. Хубави места са също Райските скали под връх Ботев в централна Стара планина, не трябва да се пренебрегва и района на Мальовица в Рила или северната стена на връх Вихрен в Пирин.
Общото между всички катерещи е, че обичат още ритуалите, подготовката за върха. Катерачът се разхожда под стената, сочи нагоре с ръка и прекарва мислени линии, по които евентуално ще мине. После се разкършва, опипва хватките, висва на един метър над земята, за да усети дали го държат ръцете, връзва старателно връзките на еспадрилите си, затяга внимателно катарамите на седалката си. През това време има поне един-двама души публика
В катеренето винаги трябват двама – от другия край на въжето стои човек, който те осигурява и на когото трябва да имаш пълно доверие. То и няма как да е иначе, след като си му поверил живота си.
У нас скалното катерене се развива от 50-те години на ХХ век, когато се правят първите пробни състезания. Всъщност началото на официалните състезания е на скалите край гара Лакатник. Ако някой се пита защо на места въпросният бял варовик е неприятен при допир – излъскан и почти полиран – причината е, че оттам са минали почти всички, които са висели някога на въже. На тези скали се катери вече повече от сто години.
Сега състезанията са на закрито върху изкуствени катерачни стени по маршрути с височина не по-малко от 12 метра. Хубавото е, че по този начин се повишават изискванията за безопасност. Всъщност основен момент при алпинизма е, че се плаща за сигурността – за въжетата, седалката, еспадрилите, карабинерите и т.н.
Ако някой реши да катери, единственият начин е да се запише на алпийски курс за катерене, каквито сега има много. Всичко останало – експерименти с въжета и катерене на места, които не са предназначени за това, е равно на самоубийство. Динамичните въжета за катерене издържат тежест до два тона, седалката – до три. Понякога човек е склонен да мисли, че става въпрос за преувеличение, което трябва да успокои алпинистите, застанали на ръба на скалата. Историята обаче не е такава. Катерачите обикновено обръщат екипировката наопаки да търсят етикетите с производителите. Не е въпрос на суета. В сила е правилото, че когато се купува маркова екипировка, се плаща за нещо, което е сигурно. Освен това има гаранция, че всичко – въжета, седалки или карабинери, са тествани и това, което пише на етикетите, е вярно. Затова с екипировката не бива да се правят компромиси.
