Всяка сутрин се събуждах с една мисъл – искам да имам къща в Странджа. Не на брега – исках да съм далеч от кръчмите, сергиите и тълпите с туристи. Достатъчно далече,
но и достатъчно близо до морето, без което не мога да живея. Мечтаех да не съм турист, исках да съм у дома, да бера лавандула и босилек в градината, да се излежавам на рисувания от мен хамак или диван с пъстри възглавници. Да имам навес с ленени пердета, където да посрещам приятелите си, зелена трева, на която децата ми да се пръскат с градински маркуч и огнище, на което да приготвям вечеря или да варя смокини на сладко. Мечтаех да имам фенери, които да правят летните нощи теменужени и сияещи.
Беше юли 2008 година, когато след безброй телефонни разговори с агенции за недвижими имоти, за които Странджа означаваше Синеморец, Резово или в най-добрия случай Равадиново, намерих точния брокер. Отпътувахме за Странджа. Тая планина, която траките наричали Салмидесос ме привличаше неистово през целия ми живот.
Родена съм далече, живяла съм далече, но я познавах вътре в сърцето си и мечтаех
за нея и живота си в нея. Беше юли 2008 година, 17, денят на Света Марина – най-почитаната светица в Странджа. Имах къщата, за която мечтаех. Достатъчно далече, но и достатъчно близо до любимото ми море, само 12 километра от брега, но в сърцето на една планина, където тепърва щях да пресътворявам своя първи истински дом.
И днес къщата, която нарекох Салмида, за да напомня старото Салмидесос е единственото място, което мога да нарека „у дома“.
Тук няма да поканя никого да бъде мой гост, тук приканвам хората да се завърнат в своето забравено „у дома“, да усетят дъха на старото дъбово дърво, хладината на каменния дувар, свежестта на дивата трева, простотата на съзерцанието под дебелата сянка на смокиновите листа, които ухаят на… мечти. Къщата с мечти в старото нестинарско село Бродилово. Достатъчно далече, но и достатъчно близо до морето, без което не мога да живея.
