Икебана е много повече от обикновена флорална декорация. Нарастващият интерес към японското изкуство и архитектура от средата на миналия век на Запад се прехвърля и към японския начин на аранжиране на цветя. Това е изкуство, също както живописта и скулптурата. В Япония цветните аранжировки се използват като украса, наравно с картините и най-различни други произведения на изкуството.
Забележително високото развитие на флоралното изкуство в Япония може да се отдаде на японската любов към природата. Хората във всички страни ценят красотата на природата, но в Япония това се е превърнало почти в религия. Японците винаги са чувствали силна връзка с тяхната естествена среда, като дори в съвременните бетонно-асфалтови градски комплекси те показват забележително силно желание да имат природа близо до тях. Чуждестранните посетители на Токио често са силно изненадани, забелязвайки, че техният таксиметров шофьор е окачил малка ваза с цвете на предното стъкло. Японска къща, която няма някакво цвете, е изключителна рядкост.
Природата винаги се променя. Растенията растат и се покриват с листа, цветята цъфтят и се раждат плодове – редовно и многократно през всички сезони. Природата има своя собствен ритъм и ред. Информираността за този цикъл е първата стъпка в разбирането на икебана. По принцип икебана не се стреми към пресъздаване на част от природата в къщата, а по-скоро внася цялата природа, чрез създаване на връзка между дома и природата. Това обяснява и защо аранжорите са склонни да използват няколко различни вида растения в една аранжировка, като използват листа или клонки без листа, както и само цветове.
Икебана е изкуство, което се изучава и практикува и от мъжете, и от жените. Всъщност в миналото икебана се е считало за подходящо забавление дори за най-гордите самураи. В момента в по-голямата си част водещите цветни аранжори са мъже. Днес икебана е не само изкуство, но и уважавана професия и за двата пола.
Да се каже, че икебана е пълноправно изкуство, не е пресилено. Най-великите творения в областта могат да бъдат направени от най-високо квалифицираните експерти, но, както в областта на живописта и скулптурата, има достатъчно място и за аматьори. Почти всеки, който има малко време и желание, може да придобие достатъчно умения, за да направи красиви аранжировки. Все пак, както и в другите изкуства, е необходимо да се овладеят някои основни техники, преди да се пристъпи към създаване на собствено творение.
Много практикуващи икебана чувстват, че духовният аспект на икебана е нещо много важно. Винаги трябва да се пази тишина, когато се практикува икебана. Тишината ви помага да изживеете момента и да оцените нещата в природата, които преди са ви изглеждали незначителни. Така ставате по-търпеливи и толерантни към различията – не само в природата, но и в другите хора.
Различните форми на икебана споделят някои общи характеристики, независимо от периода или училището. Всеки растителен материал – клони, листа, треви, мъхове и плодове – могат да бъдат използвани, също както цветята. Изсъхналите листа, семената, шушулките и пъпките се ценят така, както напълно разцъфналите цветя.
Дали едно произведение ще е съставено само от един вид материал или от много различни видове материали, изборът на всеки елемент в аранжировката изисква артистично око. Аранжор със значителни технически умения успява да съчетае материалите по такъв начин, че да създаде един вид красота, която не може да бъде намерена в природата.
Това, което отличава икебана от другите видове аранжировки, като например обикновеното подреждане на цветя, е неговата асиметрична форма и използването на празното пространство като основна характеристика на композицията. Усещането за хармония между материалите, контейнера и надстройката е също от решаващо значение.
Икебана, едно от традиционните изкуства на Япония, се практикува вече повече от 600 години. То се развива от будисткия ритуал на подаряване на цветя на духовете на мъртвите. До средата на XV век, с появата на първите класически стилове, икебана постига статут на изкуство, независимо от религиозния си произход, въпреки че запазва и философското си значение. Първите учители и ученици са били свещеници и членове на аристокрацията. Въпреки това, с течение на времето, се появяват много различни училища, стиловете се променят и икебана започва да се практикува във всички нива на японското общество.
Корените на икебана могат да бъдат проследени чак до въвеждането на будизма за японците през VI век. Част от религиозните ритуали изискват предлагането на цветя на олтара в чест на Буда. В Индия, родното място на будизма, цветята се поставят безразборно, а понякога и само се разпръскват листенца. През Х век в Япония японците вече започват да ги поднасят в специални контейнери, като поднасянето им на олтара е било отговорност на свещениците на храма.
Най-старата школа за икебана датира началото си от един свещеник на храма Rokkakudo в Киото. Той е живял на езерото Икенобо, и по тази причина името Икенобо става синоним на свещениците, които се занимават с това изкуство.
Модели и стилове започват да еволюират с такива темпове и разнообразие, че до XV век, правилата са достатъчно свободни и достъпни и за обикновените хора, а не само на императорското семейство и благородниците. Тогава започва развитието на изкуството с фиксирани правила. С течение на времето, икебана се превръща в основна част от традиционните фестивали и изложби на икебана, които се провеждат периодично. Съществуват вече точно определени предписани правила, а материалите трябва да бъдат обединени по специфичен начин. В тези ранни форми високо изправеният централен ствол трябва да бъде придружен от две къси стъбла – тези общо три стъбла представляват небето, човека и земята. Техните конкретни японски имена се различават, според различните училища за икебана. През 1545 г. вече добре установената школата Икенобо формулира принципите на аранжировките Rikka с названието на седемте основни клонове, използвани в този вид аранжиране.
През периода Момояма в Япония (1560-1600 г.) са построени много великолепни замъци. През същия период благородници и кралски васали са правели големи декоративни Rikka флорални творби. Стилът на Rikka е смятан за най-подходящата украса за тези замъци. Стилът Момояма като цяло е забележителен с прекомерната си декорация. По същото това време чайната церемония достига своя завършек. Акцент на чайната церемония е селската простота – съответстващият й стил в икебана се нарича кхабана и е коренно противоположен на Момояма стила на икебана, който се характеризира с претрупаност.
До 1600 г. религиозното значение на икебана намалява и постепенно се превръща в изкуство за декоративно оформление. През периода Едо (от началото на XVII до средата на XIX век) простотата на цветята в чайната стая спомага за създаването на nageire стил или стила „хвърлен в“. Именно този неструктуриран дизайн довежда до създаването на Seika или shoka стил, както го наричат в училището Икенобо. Този стил се характеризира с голям сноп от стъбла, които образуват триъгълна тройно разклонена асиметрична структура. Формата сега се счита за класическа, а училищата, които го изучават, се наричат класически училища.
До края на XIX век практикуването на икебана е било само за мъже, но след това и жените започват да взимат уроци. По това време започват да се появяват нови училища. Всеки има своя индивидуална интерпретация на сейка. Първото училище на икебана Икенобо насочва основата на стъблата директно надолу, с помощта на Коми – раздвоена пръчка, която да ги държи на място. Koryu училището поставя Коми под ъгъл – краищата на стъблата се нарязват по-полегато и се подпират отстрани на съда. Enshu училището подчертава извивките на клоните чрез рязане на прорези в тях, за да ги огъне, като вмъква триъгълни свещи в процепите, така че клоните да задържат желаната крива.
Началото на ХХ век започва революция в стила икебана. Икебана дотогава е популярно забавление почти само за буржоазията. Японецът Уншим Охара, Икенобо професор в Кобе, измисля форма на икебана, направена в ниска купа, с помощта на някои от късостъблени западни цветя, които са въведени в началото на епохата Мейджи. Той опитва да включи този проект в учебната програма на училището Икенобо. Училището отказва, но му дава разрешение да преподава новата форма в свое собствено училище – ако той може да си намери ученици. Въпреки скептицизма им, той прави изложба в универсален магазин в Кобе, която има незабавен и феноменален успех. И така Охара училището започва своя възход. Охара нарича новата си форма moribana, което означава „прибрана нагоре“, в смисъл, че не е изправеният сейка стил. Стилът на moribana става толкова популярен, че от 1915 г. повечето икебана училища го включват в собствената си програма, като днес той е все още изключително популярен.
В последствие възникват и други икебана училища. Коше Тцуджии, последовател на новия moribana стил, е поканен да възстанови икебана училището в храма Daikakuji в Сага, което и днес все още функционира като Saga училище. Освен икебана, Saga училището преподава и други японски изкуства като калиграфия.
Шока Адачи основава Адачи стила, като използва формата на moribana, „за да подредите цветята като цветя“. Горе-долу по същото време друг стил, основан от Исотеи Нишикава, което се превежда като „литератори стил“, започва да привлича интерес, защото има свободен и колоритен подход. Главният майстор на този свободен стил е Софу Тешигахара, който основава Sogetsu училището през 1926 г.
Трите училища, които преобладават в момента, са Икенобо, Охара и Согетцу, но в японското Министерство на образованието са регистрирани повече от 2000 различни училища на икебана.
Очаквайте продължението, в което ще ви запознаем с основните понятия и правила, за да можете да направите сами икебана вкъщи.
