В името се крие ключът за характер и черти. Произходът му е турската дума „яман” – нечуван, блестящ в отношенията с другите, точен и мислещ за добро човек. Дадена е на дядо Васил преди двеста години – Ямантията, защото думата му в сделките с турската армия назад не е връщал. Изпълнявал е заявките в срок до ден, час, минута и е връщал подранили или закъснели търговци. Продавал е и шевните машини „Singer” в Габрово.
Кой всъщност е дядо Нено Ямантиев?
Завършил е архитектура в Рим. Участвал е в проектирането на сградата на ООН в Женева. Първият чужденец, получил архитектурната награда на Италия за 1932 година. Легендата разказва, че с тази новина в телеграмата, си отива от света прадядото на Юлиян Ямантиев. „Всяка година на 24 май при поднасяне цветя на гроба на св. Кирил в Рим, аз виждам не хората, а една малка мозайка“, често казва Ямантиев. Направена с негов проект и с пари, събрани от бедните български студенти.
Малко българи познават творчеството му. Поискал да направи от София втори Рим, страда в пълна мяра от социалистическия диктат. “Хубаво е, че няма как да разбият и откраднат мозайката над гроба на св. Кирил“, допълва Юлиян Ямантиев.
Бащата на Юлиян Ямантиев – Христо отдава живота и духа си за опазване и реставриране на паметници на културата и архитектурата. Полулегално е заснемал и описвал българските църкви и домове в Добруджа, останали днес в Румъния.
Неговото име се свързва с Шуменска крепост, Велики Преслав, Мадарски конник. „Това са те – моите Ямантиеви.“, възкликва Юлиан Ямантиев, когато разказва за родословното си дърво.
Силно влияние върху съдбата на Ямантиеви оказват съпругите. Нено Ямантиев се жени за Яна – дъщеря на поета Христо Борина и Панка Личева – събрали се Лудогорие и Тракия. Тук е родова връзка с основателите на Пловдивския панаир – Обрейкови и рода на Каблешков от Копривщица. Христо Ямантиев се жени за Владимира Букова – внучка на Владо Буков, известни с първото Българско експортно дружество ”Дамят“ и на Цена Витанова от Перущица, която е имала лозя, изби, вино отпреди 1900 г. Витанови са носители на златни медали за червени и бели вина от Лондон, 1907 г. Дипломата е окачена и днес в къщата на баба Богдана, разказва Ямантиев.
От дълги години в Ивайловград местните хора отглеждат лозя, фъстъци, сусам, бадеми, а най-доходоносният бизнес е бил свързан с отглеждането на копринени буби. „Къщата на моето семейство е на над 120 години – разказва наследникът на дядо Нено Ямантиев. Построена е изцяло според технологията за отглеждане и добиване на коприна. В древността са добивали талк, който е бил по-скъп едва ли не и от златото“. Но даровете от природата тук са много – между Ивайловград и Момчилград се говори, че в карстовите лабиринти на Източните Родопи има златоносна жила.
Днес със съпругата му Ивана Ямантиева търсят своето място в снимката. Тя прави виното, посреща и изпраща стотици гости, приятели и близки. Толерантна и добра, се шегува: ”Ще се разведем с теб, но името ще запазя” – истинска Ямантиева. Събира ги спортното ориентиране. Той е трикратен републикански шампион, но и тя е била добра. Ивана Ямантиева влага своята любов и душевност във виното, или иначе казано тя просто го отглежда. Коригира буйния му характер след раждането, наблюдава го внимателно и следи симптомите на болест. Възпитава младото вино, дава му своята огромна любов към заобикалящия свят. И ако сте тъжни или искате да се стоплите с любов и нежност, то това ще стане, ако отпиете глътка от вината на Ивана Ямантиева.
Приоритетите в семейния бизнес са разделени, за нея виното, за Юлиан – всичко. Както често на шега казва той:
„Ако човек се заслуша отстрани, ще помисли, че сме смъртни врагове, но така се ражда истината. А тя е във виното. Ех, колко пък мога да ви говоря за виното, точно толкова, колкото и всеки друг българин, докоснал се до правенето на вино – все си мисля, че това е материалната връзка в теорията, че българите са завърнали се траки. Няма друг народ, който да прави вино във всеки дом. Не съм решавал да се занимавам с лозя и вино. Съдбата ме е свързала с виното. Понякога мисля, че виното има собствен живот, собствен път в човешката история. Истина е, че то избира. Хората ще си отидем, но виното ще ни надживее и надсмее. Стар академик винар ми е казвал, че виното носи любовните чувства, ракията – агресията“, разказва Юлиян Ямантиев.
Естествено, има и много проблеми, свързани с отглеждането на лозя и винопроизводството. Това са преди всичко държавното финансиране, сивия сектор, липсата на нормална стратегия за производството на вино, на професионална браншова организация, наличие на свръхадминистриране, на паразитни бизнеси, хранещи се от винопроизводството. Основните проблеми днес според Ивана и Юлиян Ямантиеви са неразбирането и липсата на правилна визия „що е то вино“, несъобразяването на законовата база с работещите винопроизводители, както и огромният хаос, който цари в държавата.
В областта на земеделието винопроизводството е с най-тежки инвестиции и при най-висок процент интерес за държавата. „Винопроизводството за мен не е ракиепроизводство!“, отбелязва дългогодишният винопроизводител. Всичко това лишава хазната от 250 милиона лева годишно.
Въвежда се монополизма като основа на законодателството. Всъщност ако сте регистриран производител – имате много проблеми, ако не сте регистриран – всичко е наред, убеден е Ямантиев.
„Моето определение не е винар, а складодържател. Частната ми собственост е обект, който стопанисвам. Това не беше ли в социализма – не, и днес е така. Оправданието е ЕС. А там дори не са и чували за нашите дивотии и правила. Сигурно са ги загубили в превода.“, казва винопроизводителят от Ивайловград.
От 2000 г. семейство Ямантиеви започва да консолидират собствеността на избата в Ивайловград и днес тя е 100% тяхна. През 2002 г. година чрез проект по САПАРД винарната изцяло се променя – намалява се съдовият капацитет, променят се технологичните схеми и качеството на работния процес. Няколко години по-късно, през 2006 г. стартира засаждането на лозовия масив – 70 хектара собствени лозя на Ямантиеви със сортовете каберне совиньон, сира, пино ноар, мерло, аликант буше, траминер, вионие, мускат и шардоне.
А къде е прочутият рубин? Всички искат ивайловграския рубин, защото варовиковата основа е едно от най-важните условия за комплексните качества на този сорт. „Рубинът е много хубав сорт, но е с „много танини. Сирата е с по-голям потенциал, така смятаме ние. Хубавата мома всеки я иска, наш или чужд“, категоричен е винарят. Разказва, че със съпругата му Ивана са започнали бизнеса в бурно и противоречиво време за България, а се оказва, че коренът е по-дълбок, отколкото са предполагали. И двамата смятат, че философията на тяхната работа все още я създават. Но най-важното е свързването на традицията със създаването, поучаването от собствените грешки и гордостта от постигнатото.
Грижата за лозята е един от приоритетите на Юлиян Ямантиев. Младите лозови насаждения са създадени след оценката, че е необходима корекция в сортовия състав на лозята, промяна в тероара и необходимост от спазване на световните тенденции в лозарството и винопроизводството. „Издигнахме младите лознички, както ги наричам „Младите войници“, на надморска височина над 400 м. И ги разположихме върху здравата основа на мраморната земя.“, разказва Юлиян Ямантиев. Така се стига до вината от серия „Мраморна земя“ и създадените преди това резерви „Каменното езеро“. И за да се получи идеалният плод за вината им, лозарите работят упорито през цялата година. Според него всяка лозичка трябва да получи необходимото „възпитание“ и „подготовка“, за да даде най-доброто от себе си. А грижите за лозите са подобни на грижите за всяко човешко същество и семейството е убедено, че чрез вината реализират частица от вселенския план на Върховния творец.
Според Юлиян Ямантиев „цялата игра е в надморската височина, а не толкова в климатичния пояс. Пиното ни е над 360 м надморска височина и на много поверително място. Трябва да го видите. Консултирахме се с много хора, но всеки чужденец, който дойде, не може да повярва на очите си. Много важни за ивайловградския тероар са фосилите. Преди много години тук е било дъно на море и върху уникалните бели варовикови къмани се открояват черупки от миди.
Семейство Ямантиеви се събират Вси светии в Ивайловград. За тях това е една традиция, карнавална вечер, която събира деца и родители.
„Бях обявен за американски шпионин и промиване на умове. Но децата бяха страхотни и те го искаха, аз само ги събрах и насочих, поощрих таланта и творческото им въображение. В глобален свят с прокламации за толерантност към другите култури, не е ли правилно освен да искаме да уважават нашите традиции, да разберем и приемем и чуждите. Радваме се на пеещите български народни песни холандци, американци и датчани, но оплюваме католическите, американските и други неща“, разказва известният винопроизводител.
От 2000 г. семейство Ямантиеви създава червения еликсир, който траките са познавали по тези места, а след това правенето на вино се превръща в традиция тук.
„С гордост сложихме Св.Трифон на първи февруари, за да празнуваме Св. Валентин на 14 февруари. Две са традициите, за които се боря да са живи – Трифонът на 14 февруари и Еньовден на 24 юни. Трифон е червеното вино, Еньовден е бялото. Трифон – Дионис,Загрей,Христос. Еньо – Ра,Тангра,Зевс, Хелиос. Интелигентният читател сам ще разбере“, възкликва Юлиян Ямантиев.
Наследникът на дядо Нено Ямантиев споделя, че съдбата му е в ръцете на виното и неговия дух. Попитах го, каква е цената на успеха? Ето какво ми отговори той: „Цената е душата. А за успех ще приема моментът, в който успея да освободя виното от оковите му днес.“
А дали ще бъдат освободено виното от оковите си, можем само да гадаем, но бъдещето на бизнеса на семейство Ямантиеви е в ръцете на Елена Ямантиева. Мениджърското образование на младата жена, получено в Швейцария, любовта и стремежът й към по-вкусно и добро вино ще продължат традицията в семейството на Ямантиеви. А виното е душа, страст и любов!
