Като преподавател и родител се уча всеки ден. Едно от най-големите предизвикателства е да се предизвика и задържи интереса на днешните деца, наричани дигитални туземци. Кои сме ние тогава? Ние сме дигиталните емигранти в техния свят. Дигитални туземци, защото са на абсолютно „ти“ с дигиталния свят, но на повече от „вие“, що се отнася до социалните обноски и норми на поведение. А ние сме дигиталните емигранти, уважаващи общуването, възпитани в идеята за „човешка“ компания, но емигранти в света на моментните съобщения, facebook обществото и важността на интернет връзката.
Съвременният родител все повече осъзнава и възприема тази „смяна“ на ролите в обучението и възпитанието – от обучаващ и възпитаващ, родителят се превръща в обучаван. Винаги ли е било така или сега наистина децата са по-умни и по-интелигентни от родителите си? Как би прозвучала фразата „Децата ни са нашите учители“ преди 20, 30 или 50 години? Дори и 78-годишната ми баба напоследък все повече възприема тази концепция и често казва: „От децата се учат най-тежките уроци“. Тежки, защото моята баба би искала нещата да са по старому, да бъде начело на матриархата, да се слуша нейната дума и тя да поучава с бавен тон и думи с тежест.
Да, но днешните деца нямат време за бавния тон дори на любимата баба, защото светът ги залива с огромно количество информация, а те имат огромното желание да попият колкото се може повече от нея. Може би в този смисъл са по-умни от всяка предходна генерация, защото заобикалящата ги среда ги кара да използват много по-голяма част от мозъка си – повече от стандартните 10%. Хитовият филм на Люк Бесон „Люси“ дава голямо поле за размисъл по отношение на необятния капацитет на човешкия мозък. Наистина ли използваме само 10%? А защо не повече, щом и информационният поток се увеличава?
Вярвам, че днешните деца и младежи не са ограничени от дигиталния свят. Напротив, вярвам, че това е възможност да се увеличи капацитета на полезност на мозъка. Естествено, при условие, че останат част и от не-дигиталния свят.
Всяка година в навечерието на новата учебна година ходя на консултация с учителката на сина ми. Искам да я запозная с промените, настъпили при него по време на лятната ваканция, да споделя с нея какво да очаква от него като поведенчески промени и фаза на развитие. Но тя винаги ме изненадва и се радвам да открия, че е от тези учители, които възприемат децата не само като свои деца, но и като свои учители. Това й помага да се адаптира към техния екстремно развиващ и бързо променящ се свят.
Добрият учител е този, който не престава да се учи. Добрият родител е учител на детето си, но се превръща в добър учител, само когато не престава да се учи.
През 1880 г. Шарлот Мейсън прави революция в системата за обучение в Англия, като поставя детето в позицията на личност, а обучението – насочено към цялата личност, а не само към развитието на мозъка. Нейната система може се отрази в тези нейни думи: „Обучението е атмосфера, дисциплина, живот“.
През 70-те години на ХХ век Бърнис Макарти провежда изследване на стиловете на учене и създава системата на обучение 4МАТ. Макарти забелязала, че когато преподава на децата в училище, те учат по различни начини. По-конкретно учат, като задават специфични въпроси. Макарти осъзнава, че повечето от материала, който се дава на децата в училище, попада само в един от тези въпроси: «Какво?» – факти, информация, данни, информация за нещата, за хората, за света. Това води до бърз резултат при децата, които имат този стил на учене, но не толкова добър при децата, които попадат в другите стилове на учене и задават въпросите „Защо?“, „Как?“ и „Какво ако?“
– Децата на категорията „как“ учат с практика, с пряк опит, те правят нещата.
– Децата от категорията „какво, ако“ имат по-скоро откривателски стил на учене, с групови дискусии.
– На децата от категорията „защо“ се дават много причини и обяснения.
– На децата от категорията „какво“ се дават много данни и информация.
Изумително е колко са валидни и до днес сентенциите и на двете учителки. Разликата е, че ако предишните генерации са питали по-често „Какво?“, то сегашните деца имат нужда от причини – „Защо да правя това?“. И тук се появява предизвикателството за съвременния обучител (родител или учител, ментор или треньор) – да предостави достатъчно силни и привлекателни доводи на дигиталния туземец да напусне за момент дигиталния свят.
Успех, учители!
На добър час, деца – учители!
