Светът изисква от нас да сме бързащи,хладнокръвни, поливалентни. Справяйки се с невъзможен, ежедневен график, нямаме време да изслушаме, погалим, или прочетем приказка на детето си.Изнервени и вгледани в някой от безбройните проблеми, често изричаме фрази като ,,Зает/а съм!“, ,,Бързам, сега не мога!“… В редките моменти на покой, постепенно в нас се промъква осъзнаването и вината, че сме пренебрегнали детето си. За да се преборим с нея, опитваме да намерим алтернатива, като доказателство за безрезервната ни любов и така, прелитайки покрай магазините, избираме играчка или… нещо сладко. Едва ли се замисляме, че се изправяме пред опасността да създадем лоши хранителни навици на детето си, или че му изпращаме погрешни послания за отношенията между хората.
Пишейки за всичко това, не мога да не спомена, че все по-често виждаме откровено пълни деца. Те са в градинката пред блока, в детските градини и училищата. Мисълта обикновено предлага варианта, че най-вероятно прекаляват с пиците, хамбургерите и шоколада. Генетиката и липсата на достатъчно движение също изиграват ролята си. Да, това са част от причините, но дали сте се замисляли какво всъщност се крие под излишните килограми? Какво кара едно дете да посяга към храната, без да изпитва физически глад?
Медиците все по-често алармират за увеличаване на броя на децата с проблеми, заради наднормено тегло: диабет, ставни заболявания, високо кръвно… България е на едно от първите места в света по затлъстяване при децата. По данни на Националния център по обществено здраве и анализи, 30,2% от учениците на възраст между 6 и 19 г. са с наднормено тегло, а 12,7% – със затлъстяване. Това са само малка част от тъжните резултати, следствие от злоупотребата с храна.
Децата с наднормено тегло често остават извън групичките за игра. Имат проблеми във физкултурния салон, на улицата, в клас. Никой не ги иска в отбора си. Обект са на подигравки и зловредни шеги. Обикновено са наричани с обидни прякори и думи. Рядко са сред ,,любимците“ на класа.
Всъщност, зад опънатите до пръсване дънки и широките блузи, се крият не само физически, а и душевни проблеми. Ако видите „пълно“ дете, можете да сте сигурни, че ролята на храната в живота му е различна от тази, която тя играе във вашия живот. Зад прекомерния апетит се крият много човешки емоции и чувства, но всички те са в негативния спектър. Липсата на любов и приемане, липсата на уважение и подкрепа, са само част от ямите, които детето се опитва да запълни с храна.
Децата, влезли в тези нездрави отношения с кулинарните изкушения, всъщност имат проблеми вкъщи. Никой родител осъзнато не желае злото на наследника си. Обикновено при възпитанието на детето си, той прилага същия метод, който е бил използван към него като дете. Порицания, нелепи наказания, бой и унижения, са все още в репертоара на съвременните майки и бащи.
В психологията съществува понятието ,,травма от унижение“. Еквиваленти на този термин са: обида, оскърбление, незачитане, засрамване, неглижиране. Счита се, че травмата от унижение е възможно да се формира между първата и третата година от живота на детето. В този период то се учи да се храни само, да говори, да заявява различните си потребности, да ходи до тоалетната и т.н. Травмата може да се пробуди, когато детето почувства, че родителите му (в повечето случаи това е майката) се срамуват от него, когато не е направило нещо според очакванията им (изцапало се е по време на хранене, игра или неумело ползване на тоалетната). Епитети като ,,прасе“, ,,мърльо“, ,,непохватен“, го карат да усети отхвърлянето и погнусата в тона или действията им. Дори и съвсем малко, детето може да се почувства засрамено и унижено. Ако случката се разпространи сред познати на семейството, тя става още по значима и травмираща за малкия човек. И така постепенно започва да трупа ,,колекция“ от такива преживявания, които в по-късен етап са виновници за формирането на определен тип поведение, в комбинация с наднормени килограми. Държа да отбележа, че написаното дотук не е правило! Детето може да изпита гореспоменатите чувства, но да не развие травмата от унижение. Дали това ще се случи или не, зависи от личностни характеристики, социално обкръжение, или дори религията, изповядвана в семейството.
Ако травмата вече е факт, то в годините детето започва да вярва за себе си, че наистина е некадърно, невзрачно, отблъскващо… Негативните усещания и чувства се проявяват постепенно в едно все по-закръглящо се тяло. Казано с други думи – емоционалното страдание намира своя път навън чрез увеличаване на килограмите. Храната се превръща в инструмент, в средство за поддържане на статуса ,,Аз съм недостоен!“. Натрупаните мазнини са символичната броня срещу обидите и униженията от околния свят. Детето обикновено става свръхчувствително и всяка една критична забележка дълбоко го наранява.
Такива деца често са натоварени и с много отговорности. Да отслабнат (разбира се, на първо място), да са отличници, да се грижат за по-малко братче или сестриче, да помагат вкъщи… Колкото повече задължения имат, толкова повече килограми трупат.
Родителите им се срамуват от тях. Пренебрегват ги. Изказват негативната си оценка по отношение на външния им вид, наказват ги с лишаване от любимата храна. Считат, че това е начинът за възпитание и че това е пътят за справяне с проблема. Критикувани, отхвърляни и санкционирани, децата все повече се затварят и отдръпват от света, който се превръща в едно враждебно за тях място. Единствената им утеха са любимите лакомства, които заглушават истинските им емоции: гняв, страх, обида, отчаяние, болка.
Тези деца често изпадат в крайности. В единия случай се хранят лакомо и безразборно, поглъщат големи количества храна. В следващ момент могат да приемат малки порции, но толкова често, че ефектът от храненето е равностоен на първия. Често похапват скришно. Имат предпочитание към храни, богати на въглехидрати и мазнини.
Многото килограми вдъхват измамно чувство за сигурност и безопасност. Създават илюзия, че ,,Щом съм толкова голям, ще забележат и мен и проблемите ми.“
Към деца с такъв проблем трябва да се подхожда с много любов и разбиране. Да се подобри атмосферата в семейството, приятелския кръг, училището. Работи се в посока повишаване на самооценката и самочувствието на детето. Акцентира се върху успехите, победите и постиженията (без значение колко са значими или в коя област са). То трябва да бъде обичано каквото е, а не каквото е в представите на мама и татко.Обикновено това, което родителите не приемат в детето си, съществува в тях самите като черта от характера, която те удобно ,,не виждат“, но успешно проектират в наследника си. Санкционирайки и наказвайки, те всъщност нараняват самите себе си. За да се разплетат причините за проблема и той да бъде успешно решен, се преминава през прошката и умението да зачиташ потребностите на най-малкия член в семейството. Пренареждат се приоритетите в ежедневието в полза на повече реално и осъзнато време с детето. Активното слушане и емпатията са незаменими помощници в оздравителния процес.
Мили родители, не пиша всичко това, за да ви изплаша или заклеймя като безотговорни, зли и незнаещи. Аз също съм родител и вероятно ще направя своите грешки във възпитанието на детето си. Все пак живеем във време, в което достъпът до информация и помощ е много по-лесен от времената на нашите майки и баби. Знаейки повече, ще имаме шанса да грешим по-рядко и по-малко драматично! Като за начало ви предлагам да започнете да прегръщате децата си по-често и да им казвате колко много ги обичате! Не е нужен специален повод, за да излезете заедно на разходка, да гледате филм, или просто да си поговорите, но с разбиране и любов. Опитайте се да уважавате емоциите и чувствата им. Това, което ги кара да се чувстват нещастни, със сигурност е познато и на вас. Спомнете си годините, когато самите вие сте имали нужда от закрила и помощ. Най-добрият подарък за децата ни е времето, инвестирано в тях.
