Цялото Деветашко плато е карстов район и тук природата е развихрила фантазията си. Говорят ли ви нещо селата Агатово, Горско Сливово, Крушуна, Крамолин, Кърпачево, Тепава? Обикновено хората клатят глава. Тези места предлагат типични селски пейзажи – няколко добре стегнати къщи, немного запустели дворове, една-две кръчми, занемарени спирки на междуградските рейсове, малък площад и евентуално още някоя кръчма или смесен магазин. Леко встрани обаче започват приказките.
Всяко място си има своя история, а тук хората живеят с усещането, че един ден ще дойде и тяхното време и всички ще оценят какво е да живееш на платото. Да имаш от едната страна гледка към безкрайните полета на Дунавската равнина, а от другата – поглед към заснежените върхове на Балкана.
Факт е, че във всяко от селата тук има нещо интересно, заради което си струва да се дойде специално. За хората от Деветаки това е Деветашката пещера, която попада в границите на тяхното село. Входът й е впечатляващ, с размери 30 на 35 м и дори онези, които се отнасят по-резервирано към природните форми, трябва да признаят, че подобно нещо не се вижда всеки ден. Галерията се разширява и образува огромна зала, осветена от 7 отвора. Като добавим и факта, че максималната височина на тавана достига до 58 м, това обяснява защо хората идват тук да скачат с бънджи, да се спускат на рапел, а не само да ахкат пред пейзажите. Най-големият отвор е с внушителните размери 73 на 48 м, наречен е „Киликът“ и се намира на височина 51 м. Обемът на залата е 800 хил. куб.м, и ако това не ви говори нищо, можем да го кажем и така – с тези размери на залата Деветашката пещера се нарежда сред пещерите с най-големите пещерни зали в света.
Преди няколко години, за да се достигне до пещерата, беше нужно да се върви през обрасла пътека край реката, от три години вече има нов път и нов мост над Осъм, който холивудската кинопродукция „Непобедимите“ 2 на Арнолд Шварценегер остави след себе си. Местните на шега го наричат „Моста на Арни“ и дори ни разказват как преди време едни чужденци на края на пътуването си в района обобщили, че около Ловеч големите забележителности са две – моста на Колю Фичето и моста на Арни.
Ако изключим този анекдот, проблемът с опазването на пещерата е сериозен. Тя е дом на една от най-големите колонии прилепи у нас. Обявена е за природна забележителност през 1996 г. Снимките на холивудската продукция в пещерата и нарушенията около тях бяха повод да се смени собствеността и сега Деветашката пещера вече се стопанисва от община Ловеч, която е поставила охрана. Най-малкото това ще помогне да се спазва забраната за посещения в пещерата в периода 1 юни – 31 юли, когато е размножителен период на прилепите.
Иначе проблемите на пещерата не са от вчера – преди години тук здраво са поработили военните. Тя е била секретен обект и повечето от големите зали са били пълни с резервоари с гориво. Военните са работили с широк размах – поставяли са зидове, прокопавали са изкуствени галерии, поставяли са цистерни. Днес това още си личи – виждат се останките от цистерните, понякога някой объркал се турист надниква и в изкуствените галерии и най-вече – продължава след толкова години да мирише на гориво.
Мая Валентинова от Историческия музей в Ловеч обяснява, че Деветашката пещера е най-голямото в Югоизточна Европа находище на материалната култура от праисторическите племена. Има културни пластове с останки от почти всички праисторически епохи – среден и късен палеолит и неолит, ранните и късните периоди на бронзовата и желязната епоха и от римско време. А работата в обекта продължава.
Жителите на село Крушуна също могат да се похвалят със интересни забележителности – като се започне с Крушунските водопади, няколко пещери и се стигне до минералния извор. И ако само до преди десетина години, това място не беше особено популярно, сега почти всеки знае за Крушунските водопади.
Само за изминалата година мястото е посетено от 200 хиляди души.
„Знаете ли, че това е едно от най-хубавите места, които съм виждала“, обяснява рускинята Наташа, която от трийсетина години живее в България, а от години работи в Крушуна. „Тук има особена енергия“, казва тя и сочи скалата, където е изсечена исихаската църква. „Пипнете тук скалата, поставете ръцете ей-така и ще почувствате една „особена топлина“, обяснява жената и сочи специалните места – нишите в скалата, които някога са служили за поставяне на икони и кандила. „Усетихте ли нещо“, пита жената и понеже това не при всеки се получава, Наташа се усмихва и обещава: „Нищо, следващият път!“
В местността Маарата си струва да се дойде и следващ път. Това е царството на водопадите – всъщност представлява най-голямата естествена водна каскада у нас, с много прагове и басейни, в които водата сменява цвета си от синьо до зелено. Багрите в ранна пролет са невъзможни – трудно е да се опишат преливащите нюанси и дантелата на меката бигорна скала. Тук всяко време е подходящо за разходки. Дори сега – под пролетния дъжд, мястото изглежда специално – басейните са пълноводни, от листата на дърветата се ронят капки, а по пътеките се носи лека мъгла, заради влагата, която се изпарява. Мястото прилича на декор на фантастична приказка и е лесно да се разбере защо легендите и историята се преплитат.
Пътуването из Деветашкото плато обаче не се изчерпва само със обиколки на Деветаки и Крушуна. „Навсякъде тук има нещо различно. Ако на едно място са пещери, на друго има билки и интересни занаяти, на трето – археологически обекти“, обяснява Велислава Чилингирова от Сдружение „Деветашко плато“. От Сдружението се опитват да покажат интересните неща в целия регион, защото той има потенциал да привлича хора целогодишно – не само със забележителности, но и с културен и дори с кулинарен туризъм.
Близо до с. Кърпачево се намира пропастната пещера „Стълбицата“. Деветашкото плато е карстов район и пещери тук има достатъчно. Разликата е, че „Стълбицата“ е достъпна и позволява дори на хора без опит да се разходят в нея. Самото й име обяснява как става достъпът в ниското. Пещерата е с формата на обърната фуния и когато човек стъпи на дъното се озовава в огромна полутъмна зала. Тук няма много образувания, пещерата е влажна, а стълбата е обраснала в мъхове. Но не това е важното – по обед от дъното на пещерата се издигат облачета пара от влагата, която се изпарява от слънчевите лъчи. Тогава дори хора, които са свикнали с подобни гледки признават, че мястото е магическо.
До „Стълбицата“ води хубав черен път през нивите, полето е изорано и живописно като черга, и въобще не предполага какво се крие под него. Хората, с които вървим, също се съмняват, че тук, сред равното, може да има пещера. Е, има. При това не е единствената, защото между селата Кърпачево и Горско Сливово се намира и „Гарваница“. Зад благозвучното име се крие банална история – преди време местните хора използвали 60-метровата пропаст, за да изхвърлят вътре боклуци, включително и трупове на домашни животни. А над пещерата обикновено прелитали ята гарвани, примамени от мършата.
Сега боклуци в „Гарваница“ няма. Но има много стълби, без които достъпът до пещерата щеше да е много по-труден. Пропастта е оградена с декоративна дървена оградка, която по-скоро маркира границите къде не бива да се ходи, отколкото реално да предпазва. Пещерняците пък са свикнали с подобни гледки – отвесни пещери у нас колкото искаш. Разликата е, че в тази влизат девойки с токчета, баби и дядовци, които се придържат за парапета, деца на по 5-6 години, които са истински щастливи.
Мястото ще се познае по останките от варница и каменна кариера, за които местните хора разправят, че за нула време са успели да погълнат няколко пещери. После се виждат беседки, пейки и зидани огнища, пригодени за мързеливи пикници.
В пещерата се слиза по отвесна метална стълба и накрая всеки може да усети какво е да се намира на дъното на огромен 60-метров кладенец. Долу е влажно, растат мъхове, чува се как се сбират капчици влага от стените на пещерата. Процеждат се снопчета светлина. Няма много образувания, част от дъното на пещерата е изпълнено с наноси кал. В двете галерии си проличава какви количества материал се вкарват в пещерата с всеки по-силен дъжд. По-голямата галерия завършва с кален сифон. Тона е мястото, където галерията се стеснява и попада под вода. Когато това въобще е възможно, до там можете да стигнете само с водолазна екипировка. Преди това може да се чуе как тече “изворчето” в пещерата – на светлината на фенерите могат да се видят струите вода, които се процеждат от скалата в тъмното.
В село Къкрина, което се намира в южния край на Деветашкото плато, нямат такива пещери, с които да се похвалят. Но пък имат история – тук се намира музеят „Къкринско ханче“, където е заловен Левски. А и мястото е подходящо за селски туризъм – с типичната местна храна, която бабите са готови да приготвят. А една от жените в селото – Петрана Рашкова, ни дава рецептата за празнична питка.
„Слагам всичко на око – повече от килограм брашно, почти една кофичка кисело мляко, две лъжици олио, една лъжица захар, една лъжица оцет. Задължително слагам поне 4 яйца, като запазвам един жълтък за намазване отгоре. Добавям и малко хладка вода, понякога газирана, понякога обикновена, от чешмата. Замесвам цялото тесто, но още докато го меся, го разделям питките и не ги оставям да втасват, а ги слагам направо в тавата за печене. Загрявам фурната на 50°С, но не знам колко време го чакам – то си личи, тези неща зависят от фурната. Накрая правя малки питки, раздърпвам ги като баница, намазвам ги с масло и ги увивам на ролце. И това е. Отделно, ако искаш – правиш чашки за сол, чубрица и червен пипер, но за да стане всичко както трябва, трябва да си играеш.“
