Този район на Странджа е толкова див, че дори местните хора не знаят дали по някои от пътищата може да се мине, вдигат рамене и казват – карайте, докъдето стигнете. Ако се вярва на картите – асфалт има почти на 3-4 километра до манастира. Истината обаче е, че асфалт може и да е имало преди трийсет години, а сега няма и спомени за него. Освен това в картата ни (нова, подробна, дори проверена с GPS, както пише) е отбелязано, че след село Индже войвода има хубав път, който води към село Варовник. Истината е, че там никога не е минавал такъв път. Въпросите ни успяха да хвърлят в дълбок размисъл бабите и дядовците, които заварихме насядали по пейките. След доста чудене и клатене на глава, те бяха категорични, че такъв път никога не имало. Но пък горските понякога си имат свои пътеки и ако искаме, можем да се пробваме, стига да ги открием и да не са много обрасли.
И така, след като не можем да имаме доверие нито на карти, нито на GPS, нито на спомените на местните хора, решаваме, че ще караме, пък ще видим докъде ще стигнем.Спираме на няколко пъти – веднъж пътя ни пресича стадо диви прасета с поне десетина малки, после – за да преместим костенурките, които се движат едва-едва пред нас. Преди манастира лошият асфалт свършва и направо можем да си отдъхнем, защото от село Голямо Буково започва приличен черен път.
Между другото – в този район гранична полиция ни спира на два пъти, но по-скоро, за да си поприказваме за времето и ей-така за здрасти.
Както навсякъде в Странджа и Голямобуковският манастир е потънал в зеленина през пролетта.Странджа е щедро място откъм живот – хората са малко, но пък тревите достигат метър, пътеките се губят, прелитат птици, които не разпознаваме. Манастирският двор е обраснал в цъфнали високи цветя, край аязмото гъмжи от пчели (нищо, че някъде другаде били на изчезване), а момчето, което отключва църквата, ни казва да останем колкото си искаме. Цялата църква е изографисана и уютна – с онази топлина на селските църкви, където редом до иконите са окачени мъжки чорапи и кърпи за лице като дарове, с догорели докрай свещи, които са оставили капки парафин по шарените черги.
Голямобуковският манастир “Живоприемний източник” има интересна съдба – построен е през ХІІ в. на мястото на древно тракийско светилище, бил е разрушен и забравен, погълнат от буренак и дори не се е знаело точното му място.Предполага се, че през XIII-XIV в. на това място се е намирал Парорийският манастир,основан от монаха св. Григорий Синаит и че мястото се е превърнало във важно средище за исихастите. Човек може да се досети защо – освен всичко друго, Странджа предполага усамотение и място за молитви и съзерцание. Дори сега.
Останките от манастира се открити няколко века по-късно – през 1873 г.Тогаваместен човексънувал Богородица, която му посочила мястото, където да отиде и да си измие краката, за да оздравее. Мъжът не послушал съвета. Сънят обаче се повторил, мъжът открил аязмото, излекувал се и вложил много усилия за възстановяването на манастира. И до днес местните хора наричат “жива” водата, която извира под църквата.Това обяснява и името на манастира – “Живоприемний източник”.
Следват добри години за манастира – през 1903 г., монахът Гай разменя манастирското стадо овце срещу хилядадекара обработваема земя от турците, които се изселват по това време от района и така малкият манастир се оказванай-едрият земевладелец в този край на Странджа. Манастирът притежава и воденици, строят се нови манастирски сгради. От онова време е двуетажната жилищна сграда, която сега се намира на хълма над църквата. Всъщност в момента от нея са останали само руини – паднали подпорни стени, стърчащи камъни, стени, измазани от кал и рухнал покрив.
През 1954 г.Голямобуковският манастир е обявен за паметник на културата, но явно това не е попречило постройките да се използват за пионерски лагери, а по-късно да се превърнат в свинарник. Към 1990 г. тук цари пълна разруха, а йеромонах Евтимий приема като лична мисия възстановяването на мястото. Върху старите основи отново е издигната църквата, построени са нови жилищни постройки и манастирът постепенно започва отново да привлича хората.
Сега си личи, че голямата работа вече е свършена – пътеките са очертани, засадени са цветя, църквата е стегната, а жилищните сгради са прилични, дори върху стените им са изрисувани нови ярки стенописи. Въпреки че ако питаме хората, които се грижат за манастира, те смятат, че работата в един манастир никога не свършва. Точно както в приказката, че къщната работа никога няма край. Още повече, че скоро тук ще се готвят за голям празник –всеки първи петък след Великден, на това отдалечено място се струпват много хора, за да отбележат църковния празник – Светли петък или Живоприемен източник. Тогава дори Странджа не прилича на себе си – по пътищата има толкова много хора, че непрекъснато се чува познатото „Добър ден“, „Добър ден“, редувано с „Христос Воскресе“.
Момчето от манастира ни обяснява, че иначе най-сигурните белези, по който може да се познае дали манастира е обитаем, са дали има дрехи по просторите и дали се чува кучешки лай. Защото изоставените места си приличат по това, че са тихи.
И още нещо – през последните години добърската църква „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“привлича все повече интерес заради необикновеното изображение на Исус Христос, което хората си тълкуват както си искат.Зографите са го изрисували обгърнат в пламък, а хоратаднес го виждат с нови очи и го тълкуват като „нещо като капсула“, „това не ви ли прилича на совалка“, „по-скоро като ракета или космически кораб“.
Дори да оставим настрана тези абсурдни прочити, пак имаме новина – дълго време се говореше, че изображението в добърската църква е единствено у нас. Всъщност не е – подобен стенопис, Христос, обгърнат от огромен червен пламък, може да се открие и в Голямобуковския манастир “Живоприемний източник”. Разбира се, този стенопис е много по-нов, но идеята е същата.
Разбира се, хоратата от селото, с които говорихме, не се интересуват много-много от стенописите. Те говорят повече за аязмото и лековитата вода, която извира под църквата.Казват ни да си измием очите, да измием и лицата на децата, да си налеем поне няколко шишета, защото такава сладка вода няма никъде. Защото няма другаде такова място, където изворът се намира под самата църква.
Разбира се, това също не е съвсем точно, но пък така се раждат легендите.
