Но е факт – река Дракул съществува. Даже нещо повече – това е официалното й име.
Намира се в Западна България, близо до селата Туден и Разбоище. Баба Цветана, жената, която се грижи за близкия Букоровски манастир, й казва просто „реката“. В Туден един дядо я нарече „Дракона“, на други места реката е кръстена „Дракула“. Цялата тази суматоха е за една рекичка, дълга не повече от 5-6 км, която по това време на годината е напълно пресъхнала, независимо от снеговете и дъждовете. А дори когато е пълноводна, тази река е толкова голяма, че на места може да се прекрачи. Но идването до тук си заслужава.
Но да караме по ред – за да стигнете до река Дракул, първо трябва да оставите шосето от село Туден към Разбоище, и тръгнете през нивите – има хубав черен, равен път, в който дъждовете понякога изравят дълбоки коловози. След 2-3 километра пътят извежда до Букоровски манастир „Св. Георги Победоносец“. Той е единственият манастир в България с пет църкви – и петте са долепени една до друга, все едно се подпират. Дворът е разграден, а четири кутрета ни посрещат с такъв лай, че отдалече става ясно колко много се радват на човешкото присъствие.
„Айде да си вземете вкъщи по едно кутре“, предлага ни баба Цеца, която се грижи за манастира. После се появяват и котките.
От петте църкви сега действаща е само „Св. Георги“, другите – „Св. Петка“, „Св.св. Кирил и Методий“, „Св. Неделя“ и „Вси Светии“, още не са готови. Баба Цветана не може да ни каже много за историята на манастира, защото самата история е неясна. Но пък помни как при разкопки са открити основите на петте църкви. „Даже си помислих, като ги видях – тези камъни може да са на някакви постройки, а ние да си мислим, че са били църкви. После обаче се очертаха абсидите и олтарите и стана ясно – не може църквата да се сбърка с нищо друго“, обяснява жената.
По-късно при строителните работи край черквите майсторите откриват и мраморен торс и камък, върху който е имало календар под формата на костенурка. Жената ни убеждава, че това е най-старият календар, намиран в Европа – за известно време много се говорило за находката, после хората я забравили. „Предадох нещата на кмета, той каза, че ги е дал на музея в София. Имах и бележка от музея, но някъде се изгуби“, ядосва се жената. После се зарича да пита бившия кмет къде точно е предал находките, за да може да казва на хората.
Но тя трудно ще стигне до него – трябва бившият кмет да дойде до манастира. А в делнични дни не са много хората, които идват тук. По думите на баба Цеца най-много хора се събират ранна пролет и около курбана на 6 май. „На празника на Вси Светии тази година не успяхме дори курбана да раздадем. А така не трябва. Празниците на светците са като рождените дни. Всеки иска да му дойдат гости, да се напълни с хора, да го почетат. Тогава светците се радват“, обяснява тя.
Така че ако искате да зарадвате светците и баба Цветана – наминете на някой от празниците. И задължително си носете съдове за курбана. „Като деца си спомням, че нямаше по-вкусна храна от курбана. Ние бяхме четири деца, майка ни донасяше по една паничка и всички си топяхме от нея, за да остане накрая малко и за баща ни.“
Баба Цветана се грижи за манастира от 1989 г. Вече се е превила на две, ходи трудно, но пак бърза да раздава справедливост между котките и кучетата, които се борят на двора. „Как ги е създал Господ, гледай, все едно имат разум“, чуди се тя. „Шарен свят“, допълва след малко.
„Аз не съм монахиня. Не ме влечеше да съм монахиня. То може и на стари години да станеш, ама за какво“, пита тя. „Монашеският живот не е само да смениш едната дреха с друга – има молитви, иска се стриктно спазване на канона, едно-друго. Не съм се женила, нямам деца, животът ми ей-така мина, все по манастирите“, казва между другото тя, докато една бяла котка се катери по нея и накрая се сгушва в скута й. Дълги години е работила в църквата „Св. Николай Чудотворец“ в София, нейна леля пък е била монахиня в Чепърлинския манастир „Св. Петка“, който се намира наблизо, в долината на река Нишава. Баба Цветана пък преди трийсетина години дава обет да отиде в манастир.
„Молете се на Бога за каквото искате, но когато това, което искате, не стане, да знаете, че е за добро“, казва жената, докато гали котките. „Ето аз – колко съм се молила на Господ да отида в Чепърлинския манастир, отпуски, почивни дни – все там ходех. Колко се сърдих, че не ме взимат, какви думи съм казвала на Света Петка, да ми прости. А то се оказа, че този манастир си е бил за мен.“
Сега баба Цветанка заедно с котките живее на високото, сред нивите и се грижи за Букоровския манастир. Казва, че има спокойна старост – е, от време на време я наболяват костите, но продължава да се изненадва на света. Докато продължава разговорът, на няколко пъти става едва-едва и отива да изгони кучетата, които нападат котките. Казва, че не може да остави нещата просто така. „Майка им изчезна една вечер, цяла нощ виха вълците, трябваше аз да стана да ги изгоня, но беше студено и се отказах. Откъде да знам, че тя ще отиде да ги гони. Сега ми е много мъчно“, казва жената и сипва вода на кутретата.
Баба Цветана е единственият човек, който може отблизо да покаже в каква посока да се тръгне, за да се стигне до аязмото или до водопадите. Радва се на хората, защото не идват често, ядосва се, че не я държат краката, за да ни заведе сама до реката.
„Манастирът е нещо различно от черквата. Манастирът иска повече грижи, иска ден и нощ да има човек при него, иска тук да живееш. Иска като Иван Рилски години да живееш на скалата, да се храниш с корени, да стоиш ден и нощ“, казва жената, която ни изпраща и остава назад, в своя манастир.
Само след 15-20 минути от манастира откриваме хубава стръмна пътека, по която се спускаме над водопад „Котлите“. Няма голяма изненада, че е пресъхнал, но дори така е красив – зелените мъхове растат по скалите, ерозионните котли са пълни с мътна вода. Самият водопад е висок не повече от 20-25 метра и представлява каскада от три скока, като всеки от тях завършва с малко езерце. На първия и най-високия откриваме костенурка, за която правим предположения дали може да оцелее тук. До нея може да се стигне само с въже, надолу пътят също е невъзможен без инвентар.
Но интересни места за разходки тук има достатъчно. Долината на Дракул е хубава и дива – гъсто обрасла и непроходима. Пътищата след Букоровски манастир свършват и започват живописни пътеки. На два пъти пред краката ни се разбягват сърни – така бързо се шмугват в храстите, че дори нямаме време да ги снимаме – на фотографиите излизат размазани силуети. Разбира се, ако искаме добри снимки на диви животни, трябва да сменим подхода и да останем на едно място, за да ги дебнем, но тази долина не е точно мястото, където бихме стояли на едно място – всяка пътека е покана за тръгване. Долу, под водопада има дълбок спокоен вир, в който през лятото крякат жаби, но сега в сянката на скалите е толкова спокойно, че човек може да си помисли, че е попаднал в друго време и пространство.
Само след един час ходене река Дракул се влива в Нишава. А високо горе на десния й бряг си личат контурите на големия вход на пещерата „Дракул“. Не знам дали името все пак звучи зловещо, но на връщане над главите ни летят соколи и мястото изглежда като декор на фантастична приказка – от онези приказки за омагьосаните земи, потънали в забрава. И това не звучи толкова страшно.
