Живеем в забързан свят, който всеки ден дава живот на хиляди нови технологии. На този фон да попаднеш на воденица, която произвежда хартия по технология отпреди няколко века, сгушена сред зелен хълм въф френския Прованс, създава усещане за почти осезаемо пътуване във времето.
Невъзмутимите работници в нея обаче носят съвсем съвременни облекла и произвеждат реален продукт, който освен историческа има и реална пазарна стойност. Красивата хартия е доста по-плътна от онази, която използваме в офиса. Понякога тя е изпъстрена с живи цветя, сложени по време на производствения процес в плътната бяла маса, от която впоследствие се изсушават и изрязват хартиените листа. Те могат да бъдат закупени на прилични цени.
Когато техниката за производство на хартия от стари чаршафи посредством енергията, генерирана от воденичното колело, преминава от Италия във Франция през средните векове, най-необходимият ресурс за процеса се оказва водата. Река Сорж, която тече през Фонтен де Ваклюз, е била любимо място за разходки на ренесансовия поет Петрарка, който е писал, седнал на брега, сонети за любимата си Лаура. Оказва се, че освен естетична, тя може да изпълнява и съвсем практична цел и голямата ѝ мощ бива впрегната в производството на хартия. Първата воденица за хартия във Франция е построена в Карпентрас през 1374 г., но именно воденицата във Фонтен де Ваклюз става водещ център за производство на хартия през следващите векове. Вероятно това има общо с факта, че папите се преместват в Авиньон през XIV век и допринасят за потреблението и увеличаването на нуждата от ценния материал. Произведената от воденицата хартия освен това се е изнасяла във всички части на Европа.
Принципът на действие на воденицата е сравнително прост. Изворът или реката, ползвани за задвижването ѝ, се отбиват и след това задвижват колелото на воденицата, като може да пада от височина или да използва течението на водната маса. Водното колело на свой ред предава това движение на машините, използвани за производството на хартия. Основен материал са ленените, памучните или конопени парцали – от стари чаршафи или износени дрехи. Изработената от тях хартия е в пъти по-издръжлива от съвременната, чийто изходен материал е дървесината и средновековните монаси и преписвачи на религиозни текстове са се притеснявали напразно, че тя няма да издържи проверката на времето. Въпреки това, решението дали светите писания могат да бъдат доверени на хартията, вместо на пергамента, минава през доста колебания. Известно време най-важните текстове продължават да се нанасят върху пергамент. По-голямата достъпност и по-ниската цена обаче казват своята тежка дума и не след дълго хартията иззема почти изцяло този „пазар“.
Макар че в Европа тази дилема се случва през XIV-ти век, хартията е много по-ранно изобретение и начинът, по който бива създадена, е залегнал в процеса на воденичното ѝ производство. Хартията се смята за едно от четирите велики изобретения на Китай. През 105 г. възрастен евнух на име Цай Лун, който служи в двора на династията Хан, изобретява хартията, като използва износена рибарска мрежа, кора от , влакна от лико и парцали. Тези суровини са евтини и се намират в изобилие. Той ги смесва с вода, прави каша, която после суши и пресова. Според легендата той наблюдава как птиците правят гнезда и взима идеята оттам. Лун представя изобретението си в двора и то много се харесва. Производството се пази в дълбока тайна дълго време. Много по-късно технологията на производство напуска Китай и преминавайки през ислямския свят, достига до пределите на средновековна Европа през XIII век.
Начинът на производство на хартия от парцали през средните векове не се е променил до ден днешен във Фонтен де Ваклюз. Ленените парцали се подреждат и измиват обилно във вана с пробити дренажни отвори и след това се оставят да ферментират за няколко дни. След това мокрите, разпадащи се парчета се нарязват на късове и се бият няколко часа в чистата течаща вода, оставят се за седмица и отново се избиват. Този процес се повтаря няколко пъти, докато се разпаднат съвсем в течащата вода и се превърнат в бяла каша. Тази маса се излива в огромен казан. Телена рамка, поставена в казана, подбира тънък филм от мокри влакна и го разклаща, за да го отцеди, след което го излиза върху филцов лист. Още един слой се полага отгоре му.
Подгизналите чаршафи се превръщат в многопластови „сандвичи“ от припокрити филцови и хартиени слоеве. След това топът се изстисква в преса, за да се отстрани излишната вода и влажната хартия може да се извади и закачи да съхне. Когато и този процес приключи, листата се обмазват с клей, направен от врящи късчета пергамент и други изрезки. Този слой прави хартията по-слабо абсорбираща и прави възможно да се пише по нея с мастило, без то да се разтича. Листата могат да минават през преса отново и отново, докато не станат съвършено плоски. Във воденицата във Фонтен де Ваклюз понякога следват италианската традиция (наследство на ислямската) да подпират хартията на гладка каменна стена, за да приобие луксозен блясък. В някои от смесите те добавят живи цветя, чиито растителни влакна заздравяват още повече хартията, а някои от тях остават като „вградени“ в готовия лист, създавайки приятен за окото цветен ефект.
През средните векове бива забелязано, че телената рамка оставя следи, където пулпата на меката хартия е по тънка и поне 1300 европейски занаятчии започват да усукват малки знаци, представляващи забавни или емблематични картини, които се „вграждат“ в слоевете на хартията. Те са невидими, когато хартията е сгъната или подредена, но ясно се открояват, когато листът се постави срещу светлина. Така се появяват т.нар. „водни знаци“ като средство за различаване на хартиените ресурси и техните производители. Това се случва и до ден днешен с хартията, произвеждана във воденицата на Фонтен де Ваклюз през XXI-ви век.
