Тази безименна черква е само началото на пътя. Над нея започва карстовото било на Чепън планина. Ако не сте чували нищо за Чепън – няма страшно. И местните не са чували. Питаме един дядо, когото срещаме по пътя, колко остава до Петров кръст – най-високият връх на планината. „Докъде?“, пита той, а ние мислим, че не ни е чул добре. „До Петров кръст“, повтаряме ние. „Не го знам къде е тоя Петров кръст, но до горе е около един час бавно ходене“, обяснява той. После доуточняваме и наместваме и другите географски понятия. Накрая мъжът категорично заявява, че нещо сме се объркали. Първо – това не е никаква планина, второ – със сигурност не се казва Чепън, защото за първи път чува подобно име, и трето – всички тук си я знаят като Баиро.
И така – добре дошли на Баиро.
Ако трябва нагледно да обясним къде се намира Баиро – това е планината, надвиснала над Драгоман. Тук се намира най-високият й връх. До него се стига за половин час с кола от София. Самата планина се намира в Западна Стара планина, между Годечката и Софийската котловина. Наричат Чепън планина още и „Малкия Пирин“, точно заради тези стръмните карстови склонове, които стърчат внушително над града и над Драгоманското блато.
Блатото
Преди обаче да се качим на най-високия връх на Чепън, е редно да се отбием в ниското. Вероятно поканата за разходка до блатото не звучи привлекателно, но пък мястото си струва. Обрасло във високи треви, Драгоманското блато кипи от живот – тук има Център за размножаване на сухоземни костенурки, над влажните зони прелитат и гнездят по всяко време на годината хиляди птици, около мочурищата виреят ендемитни растения. За да е пълна картинката, може само да се добави, че през месец май тук разцъфтяват нискостеблените бадеми.
Между високите треви са изградени дървени алеи, подходящи за разходка. Мястото е пълно с живот в буквалния смисъл на думата. Блатото се намира на т.н. Път на миграцията на птиците Via Aristotelis – два пъти в годината птиците спират тук сред богатата блатна растителност, за да отпочинат, преди да полетят отново. Част от птиците живеят тук постоянно. Почти целогодишно могат да се наблюдават и снимат белоопашатият мишелов, сокол скитник, орел змияр, черен щъркел, ръждива чапла. Ако човек остане дори за час в някоя от кулите за наблюдение на птици, по-късно вече ще гледа на блатата с други очи.
Драгоманското блато обаче не е обикновено блато – то е най-голямото карстово блато у нас, обявено е за резерват, част от Орнитоложкото важно място „Раяновски влажни ливади“. В миналото е достигало почти двойна площ, но още през 1930 г. започват опитите за отводняване на влажните зони в България и превръщането им в обработваеми земи. Блатото е пресушено с 11 отводнителни канала и помпена станция и животът в него замира за дълго. Едва през 90-те години на ХХ век започва възстановяването на блато. Сега сред високите тръстики и камъш отново е пълно с птици. Но дори да не сте любители на птиците, си струва да се разходите сред скърцащите дървени алеи и високите треви, които се полюляват на вятъра. С кола може да се стигне до самия вход на блатната пътека, която се намира в подножието на Чепън планина.
В сравнение с буйната растителност във влажната зона, билото на Чепън изглежда голо и неприветливо. Но затова пък от него се откриват хубави гледки във всички посоки.
Чепън планина наистина е странна планина. Уж е гола, но от близо се оказва, че не е съвсем така. Маршрутите тук на са били популярни през годините, природата е запазена. През пролетта по карстовото било могат да се видят диви лалета, иглики, ниски перуники, люляци и дори орхидеи. През зимата узрелите червени шипки изглеждат почти нереални на фона на снега и няма кой да протегне ръка да ги обере. Освен това фактът, че по билото няма дървета, се оказва предимство.
360-градусова панорама
Оттук може да се види цялото Годечко поле, както и ниските възвишения Три уши, където българите успешно отблъскват сърбите през 1885 г. На юг се открива гледка към част от Софийското поле, ясно се вижда силуета на Витоша и дори далечните очертания на Рила. На север се разкрива гледка към долината на река Нишава, далечния силует на връх Ком и стръмните склонове към Бурелската котловина. Самият връх Петровски кръст (1205 м) изглежда като отвесна стена над резервата „Драгоманско блато“. Затова и не е голяма изненада, че тук често могат да се видят излитащи парапланеристи. Дори в момента, в който стигаме върха, откриваме трима, които тъкмо вдигат крилата и после дълго кръжат над главите ни.
На Петровски кръст човек има усещането, че може да обхване от птичи поглед всичко наоколо. На самия връх има останки от тракийско светилище, построено в чест на бог Сабазий, почитан като божество на живата природа. От светилището днес не се е запазило много – личат си основите, вкопани в камъните и няколко „панички“, в които се събира дъждовна вода. Както и няколко стъпала, издълбани в белите варовикови скали. Все още на места в скалата могат да се различат надписи, но вече трудно могат да се прочетат.
Разходката до Петров кръст не отнема повече от един час в едната посока и е подходяща за семейни излети. Маршрутът не е труден и няма опасност човек да се заблуди – има маркировка, черният път катери плавно нагоре, а и през цялото време човек има видимост във всички посоки.
