Изведнъж всички налични добрини в сърцата на хората се събуждат, събличат дебелите си кожуси и остават по-бели и от белия сняг. Сякаш една ванилия е основателна причина да разбереш, че можеш да си спестиш килограми душевна тежест само с една добра дума или мил жест. Няма начин да не сте попадали съвсем случайно на гръмки телевизионни отразявания, показващи как еди- кой си телефонен оператор e дарил еди-каква си сума за онкоболно дете. Същият този оператор кара възрастни хора да се обвързват с безумни планове, от които няма измъкване. Това може и да се случи дори и на човек, който е далеч от пенсията. Просто ставаш един крепостен селянин и години не можеш да се отскубнеш от тарифа, която е като за междугалактически разговори.
Доброто няма нужда от телевизионни появи, репортажи и интервюта. Истинската добрина не се изчерпва с набутване на балон и портокал в ръцете, за да ти покаже, че монополистът еднократно може и да не е чак такъв хищник. Смятам големите търговски центрове за едно от най-вредните човешки „изобретения“. Но по време на нечовешки студ това е единственото спасение за изнервени майки и пълни с енергия деца. Докато стигнем заветната цел с детския кът, обезателно ще се намерят поне няколко мили промоутърки, които със заучени фрази и идеално отработен жест ви напъхват поне 2-3 бонбона и я балон, я ключодържател. Бихте ли взели нещо от един гигант, според когото в дома ви има поне 2-3 басейна с минерална вода олимпийски размер? Не, ама за детето, нали… И как звучи – „платете си сметката и участвайте в томбола за 5 чадъра с логото ни“. Колко мило, почти пуснах една сълза. Изплатила съм поне тон чадъри и въпреки това ми става драго, когато ме ласкаят така. Това си е чиста манипулация, изучава се в елитни учебни заведения и борави с най-незабележимото – човешките емоции в духа на празника.
Във времето, когато въпросът за бежанците не стоеше на дневен ред, входът ни се превръщаше в нещо средно между дюнерджийница и арабски ресторант. Новодошлото многолюдно семейство раздаваше на съседите хомос (всички го наричат хумус, ама не е), а ние им връщахме баница и шопска салата. Докато като същински гид ги развеждах из забележителностите на столицата, в която хората бяха попаднали, се спрях пред един просяк и понечих да му оставя нещо в ръката. Бащата на фамилията ме спря с думите: „Не се бъркай в Божията воля!“. Той искаше да ми каже, че да си на ръба на оцеляването е съдба, а не случайност.
Тези хора отдавна не са ни съседи, все още обаче в съзнанието ми стои това предупреждение да не се бъркаш там, където друг е решил да изпрати изпитания.
Само пред дядо Добри не спрях импулса си. Бръкнах в портмонето и подадох една банкнота на сина си. Човекът я пое тихо и само леко допря устни до ръката на детето. Мен дори и не ме удостои с поглед. Същият този старец живее от подаянията на съселяните си, носи груба вълнена наметка и зиме, и лете. И докато празнуваше стогодишния си юбилей, крадци нахлуха в стаята му, за да проверят къде е скрил парите от даренията. Страх нямат ли тези хора?
Точно страхът е една от причините някой богаташ да развърже кесията си. Страх от Бога, от невидимия пръст, който те нарочва и сякаш всичките ти усилия да успееш са обречени на провал. Защото може и да се скриеш от очите на хората, но от очите на справедливостта – няма как. А най-страшни са тези на собствената ти съвест.
Благотворителността, както и добрината, нямат специален ден. Те не се нуждаят от фанфари, гръмки фрази и реклама. Те са си там – малки, дребни, скромни и почти невидими. Носят дивиденти само на слабите, силните ги правят, без да разтръбяват на всички, че са оставили 2 лева в касичка за болно дете.
В детската градина цялата група единодушно реши, че обезателно трябва да се включим в кампания по събиране на пластмасови капачки. Колкото повече, толкова по-бързо един инвалид щеше да получи инвалидната си количка. Разказах на всичките си познати за инициативата и торбите бързо започнаха да се пълнят. Една от бабите, прибираща внучетата си, каза, че няма възможност да носи капачки, защото не купува никакви скъпи безалкохолни напитки. Но даде 3 лева, защото искала да помогне.
Няма как да не са ви се насълзявали очите, когато докато вечеряте, а по телевизията дават физиономията на някое изплашено дете или самотен старец. И ако сте честни, някак си от нищото в главата ви за секунда няма как да не е преминала мисълта, че това е част от живота на другите, не и от вашия. Съвсем нормална човешка реакция – няма причина за притеснение. А всъщност има. Защото докато сипвате от топлата храна на обичаните си хора, някъде далеч някой си мечтае за семейство, топъл дом или просто една добра дума. И този някой не е актьор от телевизионен клип, а съвсем истински човек от плът и кръв.
Вече ще внимавам повече, когато ме предупреждават да не се бъркам в нечия нещастна съдба. Може моята намеса да стопли сърцето му.
Актът на даване е най-искрен, когато зад него дори и за секунда не се прокрадва чисто човешкото „а дали ще ми се върне?“. Не е нужно да сте последовател на духовно учение, за да сте наясно, че ако тръгнете с добро, с добро ще ви отвърнат. Въпросът е дали това може да е причина или цел да направиш жест на благотворителност, защото се надяваш, че и на теб ще ти протегнат ръка. Нямам отговор на този въпрос. Но знам, че дори и да не се върне, едно добро никога няма да се загуби.