Да, за същото Байлово става въпрос – на двайсетина километра от София, родното място на Елин Пелин, с музея на хумора и цветистия фолклор. На пръв поглед – там няма нещо особено. Разбира се, наблизо има едно блато – Блатото на Андрешко. Има и куп малки тракийски могили край селото, но те са разкопани и разрушени още в началото на миналия век от местните шопи, които са намерили ново практично приложение на древните камъни – за строежа на къщите.
Тази история обаче започва пет километра след селото, в местността „Калугерица” и може да ни покаже Байлово в по-различна светлина от онази, в която сме свикнали да го възприемаме. До „Калугерица“ води широко асфалтово шосе, без никакъв трафик. Пътят до там е широк и пуст, мястото е потънало в забрава. Шосето е голямо,дори за стандартите на социализма – времето, когато е построено. На места има дори четири платна. И доста дупки.
Достатъчно е човек да спре в селото и да попита за параклиса „Св. Никола”– всеки от местните знае мястото. От едната страна е полянката с малкия параклис, с чешмата с няколко чучура и със закрития навес с пейки. От другата страна нищо не се вижда. След малко търсене, под един бор, откриваме каменна арка и бетонни стъпала, покрити с мъх. До тях тече пълноводна чешма и надолу май следва пътека.
Май е казано само за благозвучие. Пътека вече няма – мястото е обрасло, склонът е стръмен, така че тук е мястото за едно предупреждение – не водете малки деца. Защото, за да слезе човек долу до дерето на река Смолска, използва няколко способа – пързаляне върху падналата шума, ловене за клони и придържане за корени. Не е сложно, не е опасно, но е неприятно – особено за хлапета.
Онези чешми от по-нагоре, тук се превръщат в поток, който тече сред попадалите дървета, сред мъхове и скали. На едно място дори образува малък водопад от два метра, после водата се губи сред шумата. Мястото е толкова диво, че прилича на джунгла, пътеките са обраснали от години, потънали в зеленина и разрушени от собствената си тежест. Но пък това място е специално, защото е като учебник по геология – дава ни възможност да наблюдаваме в реално време как се образуват скали и как се оформя релефът. И какво ще се случи, ако човек просто остави нещата да се движат според собствения си ход.
Водитена извора са много варовити и носят толкова много калциеви соли, че в реално време може да се види как се образуват тераси от пореста утаечна скала – бигор. Падналите дървета, листата, дори мъховете са покрити със слой калцитна кора и за нула време се превръщат във вкаменелости. Когато стъпваме върху попадалите листа, установяваме, че пръстта скърца като сняг под тежките ни обувки и без да искаме разрушаваме крехката калцитна кора. Встрани могат да се видят вторични пещерни образувания на открито – водата е текла по склона и е образувала нещо като драперии, сталактити и разни висулки, които на пръв поглед са твърди като камък, но са се отчупили под собствената си тежест. И когато ги хващаме в ръка установяваме, че се чупят и във вътрешността им се откриват калцирани клонки и треви.
Малко преди дъното на дерето имамалък масив от бигор със скална халка, четири пещери, изкуствено изкопана площадка, разширени входове на пещерите и десетки изсечени кръгове в скалата. Долу река Смолска тече бавно и оформя хубави вирове, покрити с червеникава есенна шума.
Е, това е – намираме се в района на древната лунна обсерватория от VІ – V хил. пр. Хр.Или в района на тракийското светилище – както ви харесва повече. Мястото става известно на археолозите едва преди тридесет години и оттогава се правят предположения какво точно са правили древните тук. Всички обаче са категорични, че мястото е специално – красиво и диво, заредено с енергията на миналите години. Долу не достига никакъв шум – само тихото бълбукане на реката и шумът от някое паднало листо. Пълна нирвана на двайсетина километра от София.
В древността мястото е било наистина специално. Според една от версиите – онези правилно изсечени кръгове в скалата изобразяват фазите на луната и положението й в небето през определен период, като са служили за календар. Има вероятност кръговете да изобразяват слънцето и да са част от тракийския култ към него.
„Представете си това място като една праисторическа библиотека – това е най-дългият период от човешката история, от който няма никаква писменост. Въпреки това, хората са намерили начин да записват важните неща – отбелязвали са кога е настъпвало равноденствие и слънцестоене. Така излиза, че тук – в пещерите около Байлово, в продължение на около 300 години, са се правили непрекъснати наблюдения. А хората, които са използвали тези знания, със сигурност не са били случайни – това е била информация, която се е използвала от хора със специални функции – жреци, владетели”, казва археологът Тодор Стойчев от Национален археологически институт с музей при БАН, който е един от изследователите на обекта.
Цялото пространство в една от пещерните ниши е запълнено със изсечени слънца – различни по големина, някои изпъкнали, други вдлъбнати, а според учените –във вътрешността им могат да се открият различни фази на луната – пълни кръгове, полумесеци, на първа или трета четвърт. Открихме повече от тридесет изсечени кръга в скалата. На следващата скала – още толкова. Някои обрасли в мъх, други – пълни с дъждовна вода, трети – покрити с калцитна кора върху тях. Четвърти – по-малки, издълбани почти на пода и запълнени наполовина с пръст.
„ В тази V-образна долина трудно може да се наблюдава слънцестоенето, но пък позволява да се правят наблюдения на изгрева и залеза на луната. Обектът е претърпял земетресения, набези на иманяри, част от изсечените кръгове са засипани с пръст. Формирала се е площадка, върху която са се извършвали астрономически наблюдения и резултатите са записвани в продължение на векове. Всичко сме документирали, описали сме го, но какво от това? Резултатът е кръгла нула!“, споделя още Тодор Стойчев.
Но има и още нещо. Интригата допълнително се заплита от пещерните рисунки на слънца, открити в една от пещерите, които учените сравняват с тези в пещерата Магурата.
„Представете си, че седите в хола – така изглежда една от пещерите, която е с правоъгълно сечение, а от тавана до пода всичко е запълнено с издълбани кръгове. А сега си представете, че по средата на стаята минава фриз с пещерни рисунки на слънца“, разказва Тодор Стойчев. Според него тези рисунки са правени по едно и също време: късния енеолит – началото на ранно-бронзовата епоха, около 3000 г. пр. Хр. Изрисувани са с прилепско гуано, върху тях имало калцитна кора и ние се побъркахме да ги търсим. Разглеждахме най-подробно всяко ъгълче по пещерите, обаче нямаше нищо.
Причината стана ясно малко по-късно – оказа се, че сме закъснели точно половин година. Малко преди нас иманярите са ги разрушили. Решили, че това са поставени знаци, специално за тях и упорито копали, за да стигнат до съкровището, което ги чака. При това дори са изрязвали с флекс част от рисунките. Не е нужно да казваме, че навсякъде в района на пещерите е пълно с дълбоки трапове – иманярите са работили на доста широк фронт.
Какво друго? Мястото изглежда като декор на вълшебна приказка – с червеникавите букови листа, изпопадали навсякъде. Със сините вирове на реката. С огромните скали, които наскоро са се откъснали и са се спрели на речната тераса.
В най-големия скален блок, който се е откъснал преди няколко години, откриваме ниша, в която се виждат каменни фосили – листа, коренчета, стръкове трева, кухите тръбички на стеблата. Изглеждат крехки, около тях дребни паячета са си оплели съвсем тъничка сребърна паяжина и имаме усещането, че ще се разрушат, ако ги докоснем. Въпреки това,протягаме ръка към тях и установяваме, че това са вкаменелости. По-стари от онези пещерни рисунки от късния енеолит,преди около 3000 г. пр. Хр. По-стари от самото светилищеот VІ – V хил. пр. Хр. И толкова крехки, че след месец–два вече може да ги няма.
