Когато сме млади и незрели, илюзиите са част от ежедневието, от нощите, мислите и представите за заобикалящата ни действителност. В ранна или по-късна тинейджърска възраст всички се отплесваме и вярваме на неща, които по-късно осъзнаваме, че са били само една илюзия, разиграна в нашата глава, за която сме вярвали, че е действителност.
Със съзряването и помъдряването раздялата с илюзиите е естествена и полезна, защото вече научаваме, че не всичко е черно и бяло, и че има нюанси не само на сценариите, но и на междуличностните отношения и на емоциите, които свързваме с тях. Осъзнаваме, че сега и веднага не е единствената рецепта за някои процеси да се случат. Разбираме, че раздаването докрай в каквото и да е единствено ни кара да се чудим къде да се озовем после и как ще се съберем отново със себе си. Вчера и утре добиват един по-различен характер и потокът на годините ни учи (непрестанно), че тук и сега е най-важният миг. По болезнен или по-щадящ начин научаваме, че незаменими хора няма и че рано или късно душата, сърцето и ума намират утеха в някой или нещо друго.
Когато сме млади, незрели и неопитни, амплитудите на емоциите и начинът на преживяване на събитията приличат на една разцентрована електрокардиограма – всяко положително събитие е “wow, жестоко, невероятно, единствено, неповторимо“ и т.н., а на негативите сме склонни да придаваме самоубийствено или поне саморазрушително значение.
И така, раздялата с илюзиите естествено ли настъпва с напредване на възрастта? И кога по-точно? Всички познаваме хора, които дори и на една вече привидно зряла възраст, продължават да създават филми в главата си и да нагласяват сценарии, в които те играят (или им се иска да играят) главната роля. Вживяват се, влюбват и разлюбват другия главен герой, сменят сюжета или удължават сериала с още един сезон. Резултатът от съществуването в илюзии не винаги обаче е негативен. Понякога илюзионистът (нека го наречем така за целите на тази статия) всъщност се ощастливява, разхубавява, добива едно загадъчно одухотворение и сякаш не стъпва, а лети.
Колко удобно е да сложиш розовите очила и да създаваш действителност, съшита от илюзии…
В ерата на положителното мислене, на възнамеряването и на визуализацията, къде е границата между живота в илюзии и положителната нагласа към живота?
Винаги съветвам хората, с които работя, да мечтаят на едро и да визуализират желанията си, все едно вече са се случили. Естествено, ако този процес е придружен със седене и нищо-не-правене, резултати едва ли ще има, независимо от силата на мисълта. Липсата на мечти, желания и намерения е другата крайност, наречена още цинизъм. Връщайки се отново на естествената раздяла с илюзиите обаче, не ставаме ли всички ние цинични в даден момент, просто защото животът вече ни е поочукал и ни е нашамарил с няколко урока, които не смеем да забравим. Дръзваме ли пак да вярваме на илюзии, пък макар и за едно кратко щастие и завръщане в младостта и необременеността на младежкия дух?
Така сладко е да се отдадеш на мечти в очакване на (не)очакваното непознато, носещо със себе си илюзии. Изкушаващо е да си позволиш непозволено реене в мисли, които не би следвало да са присъщи на помъдрялото и поживяло аз. И все пак го правим, просто защото сме човешки същества, носещи душевност и спомени за (не)изживени илюзии. Въображението е било и ще продължава да бъде основен двигател за създаване на изкуство, иновации, промени и революции от всякакъв вид. Така че полезността на съпреживяването на един паралелен свят или паралелна действителност е доказана. За някои това е начин да се изключат от засмукалата ги матрица, за други е възможност за преживеят, макар и в ментален филм, нещо невъзможно в реалността, от която не могат или не искат да избягат.
Мисля, че разликата е в това, че в процеса на помъдряване сме по-наясно кога сме се потопили в илюзия и знаем завидно добре колко дълъг ще бъде животът на тази химера. Дори и да искаме да удължим живота на въображаемата действителност, това рядко е възможно. Дори и влюбването в нещо или в някого е осъзната илюзия с предизвестено проглеждане. В какво всъщност се влюбват и млади, и стари? В начина, по който обектът на влюбване ни кара да се чувстваме, в огледалото, в което той или тя се превръща за нас, влюбваме се в нашето собствено отражение, което виждаме в това огледало. Мъдростта ни кара да осъзнаем дори и това.
Пишейки това, изобщо не се чувствам мъдра. От една страна, защото продължавам да разсъждавам над въпроса полезни ли са илюзиите или не, а от друга, защото приемайки мъдростта, ще трябва да се разделя с илюзиите, а не съм готова за това. Все още не. Искам си мечтите, искам си сънуването в будно състояние, искам силата, която идва ръка за ръка с мечтите и цялата подкрепа на Вселената, съпътстваща целия този процес.
Пожелавам ви мъдър ноември, изпълнен с вдъхновяващи илюзии!
