Вярно, в селото се разказват истории, подобни на вицове. Как веднъж един от пациентите избягал и се крил цяла седмица по пещерите. Друг пък се опитал да живее сред хората от селото, но когато не успял да намери работа и се сблъскал с проблемите, казал – да не съм луд, и сам се върнал.
Сега май само на децата им е интересна психиатричната болница и понякога се разхождат до там. Местните не разбират защо лудницата е повод за толкова приказки. Те повече се впечатляват от пещерняците, които се изсипват на поляните край селото, опъват палатки, палят огньове, вадят реквизит и от време на време плъзват из селото в търсене на пиене и храна.
Поне веднъж годишно в Карлуково се организират пещерни събори – обикновено през април или септември, младите курсисти от пещерните клубове се учат да влизат в отвесни пещери, а по-опитните правят опит да открият нова дупка, в краен случай – поне нова галерия или просто се забавляват. Карлуковчани наблюдават всичко това отдалеч и с респект. Според тяхното обяснение – тук нещата не са много читави.
“Толкова много хора се изсипват по тези места, какво търсят, какво се врат под земята. Не може да няма някое съкровище, ние не сме будали”, разсъждава един от дядовците, който пасе две кози на метри от пропастната пещера “Банковица”.
Конспиративната теория намира подръжници сред част от другите старци. Останалите, които не вярват в това, просто махат с ръка и казват: “Абе, луди хора!” и не уточняват дали става въпрос за лудите или за пещерняците.
Истината е, че тук природата е дала достатъчно поле за изява на лудостта. Местните се шегуват, че никак не е случайно това, че от едната страна на реката е лудницата, а от другата – Пещерният дом. Дори като виц се разказва една случка. Една група пещерняци – с тежките раници, калните дрехи, въжета, карабинери, седалки и прочее реквизит, минала на път за следващата пещера покрай сградата и поздравила болните в двора. Нещо като солидарност. Един вид – и нас не ни разбират. Или нещо такова. А те им завъртяли ръка, онзи знак – „Вие сте луди!“ и не отговорили на поздрава.
Където и да отиде човек в района – дали около селата Карлуково, Реселец, Кунино или Камено поле, все ще попадне на хубави гледки. Наоколо има отвесни и хоризонтални пещери, скални мостове, ниши, каньони и проядени като швейцарско сирене скални венци. Има още кули и дори сухи водопади, които текат, само когато вали дъжд. Трудно може да се каже колко са пещерите. Някой е сметнал, че са над 300. Но на тази бройка не бива да се вярва много, защото тези неща всяка година се променят – някъде се открива нова пещера, друга дупка се сдобива с продължение, така че картите непрекъснато се променят. По-интересното е, че някои от местните хора разполагат с пещери в дворовете на къщите си.
Едва ли трябва да се прави уточнението, но все пак – в Карлуково става въпрос влизане в неосветени „дупки“, където се ходи със собствено осветление – фенери или карабидки (лампа, използвана в миналото от миньори, сега от пещерняци за осветление в пещери и която работи чрез изгарянето на ацетиленов газ). Тук никой не разчита на екскурзовод, който да го забавлява с приказки.
Затова пък човек не трябва да си дава много труд, за да търси пещерите, те сами изскачат – някак нелогични насред равното поле. Едни от най-известните са “Банковица”, “Свирчовица”, “Бисерна”, “Гълъбарникът”, “Темната дупка”, “Хубавицата”, “Дълбоката”, “Проходна”. В една има интересни сталактити или сталактони, в друга – водопад, в трета – езеро, четвърта привлича с това, че е по-трудно достъпна…
Най-популярните пещери се знаят и всеки срещнат може да даде насоки къде да се отиде и коя пътека да се хване. Местните без особени угризения посочват: „Ей, там се намира и “Кучешката дупка“.“ Пропастната пещера е близо до селото и обикновено в нея изхвърлят ненужните кучета, някое и друго умряло животно и доста боклук. Открай време се знае, че в тази дупка живеят кучета и е създадена нова популация от полуслепи кутрета. В по-тихи вечери преди години до селото достигаше скимтенето им, чуваше се воят, който идва от дълбокото. Познати пещерняци дори се кълняха, че оттам са извадили сляпо куче. През последните години май долу няма животни, но в тези неща няма нищо сигурно – не е ясно кога някой местен ще реши, че дупката може пак да се използва “по предназначение”.
Не е задължително обаче човек да е пещерняк, за да отдели един ден и да разгледа този район. Достатъчно е търпение и желание за ходене. Задължителната програма включва пещерата “Проходна”. Наистина никой не минава без тази част – пещерата е достъпна и светла, човек може да мине през нея без фенер и с ръце в джобовете. Освен това предлага гледки, които трудно се забравят. Пещерата всъщност е огромен скален мост, дълъг почти 300 метра, а в най-високата си част достига до 42 метра. Има и екстри – два отвора на тавана с формата на очи, показвани в поне десетина български филма и музикални клипове. Хората ги наричат “Очите на Бога”, “Окната”, а пълната програма на пещерняците включва спускане на рапел през някое от окната, хвърляне на димки и осветяването на дима с мощни фенери. За начинаещите се препоръчва наблюдението отдолу. Местните хора казват, че ако не мине човек през ”Проходна” – това е все едно да отиде в Рим и да не види папата.
В района на Карлуково могат да се видят и останките на две скални църкви – „Св. Посребреници“ и „Св. Марина“. Малко по-дълга е разходката до манастира „Св. Глигор“ – намира се наоколо 5-6 км северозападно от Карлуково, на отсрещния бряг на реката. По това време на годината всичко е зелено и подивяло – тревите ни стигат до кръста, а на черния път, който води към манастира, виждаме да се препичат две пепелянки, които дори не си правят трудна да избягат.
Мястото е и много красиво.
